Ейдриън д'Аже: Свитъкът Омега

— От съобщението ти ми се стори, че въпросът е спешен — премина направо по същество Джорджо. Проблесна крив бял зъб, по-скоро в бърза автоматична мимика, отколкото в усмивка.

Кардиналът изчака младата сервитьорка да поднесе първото им блюдо от миди, идеално задушени в най-фин зехтин с чесън и със съвсем мъничко чили, сервирани върху канапе от вдигащ пара спанак. Порази го лицето на момичето, с безупречна мургава кожа и коса, тъмна като очите му.

— Vi verso il vino, signor? 8 8 Желаете ли вино, господине? (ит.). — Б.пр. — попита тя и му поднесе бутилка Виня Колонело Барало за одобрение.

Той вкуси букета. Силно вино от италианския сорт „Небиоло“, то бе признато в цял свят и се сравняваше с бургундското и бордото. Лоренцо Петрони отдавна беше свикнал с привилегиите на високия пост.

— Si. Bellissimo 9 9 Да, чудесно (ит.). — Б.пр. — отвърна държавният секретар. — Надявам се, че не възразяваш да нарушим традицията, Джорджо.

— Scusi? 10 10 Моля? (ит.). — Б.пр. — малко озадачено попита сътрапезникът му.

— Червено вино с морска храна.

— A, non importa. 11 11 Няма значение (ит.). — Б.пр. Излишно ограничение.

— Направени ли са поръчките за Шуайкър и Донели? — тихо попита Петрони.

— Журналистът е под наблюдение. Ако се приближи прекалено много до твоето минало, ще се разправим с него. Проблемът с кардинала е по-сериозен. — Въпреки че още не беше измислил решение за досадния патриарх на Венеция, сицилианецът се усмихна. Харесваше му лепкавата паяжина, която бе изтъкал около себе си държавният секретар. Докато имаха полза от него, а той можеше да им бъде извънредно полезен като папа, Феличи щяха да продължават да решават проблемите му, срещу определена цена, естествено.

— Имаме още един дребен проблем, Джорджо.

Джорджо Феличи отново се усмихна, развеселен от способността на влиятелния кардинал да прехвърля своите проблеми на други хора. „Дребен“ неизбежно означаваше нечий пръснат мозък, но той не каза нищо.

— Една вещ може би е попаднала в лоши ръце и Църквата ще бъде много признателна на онзи, който й я върне.

— Искането ти ми се струва незначително, Лоренцо. За каква вещ става дума?

— Чувал си за свитъците от Мъртво море, non é vero 12 12 Нали (ит.). — Б.пр. ?

— Naturalmente 13 13 Естествено (ит.). — Б.пр. , но смятах, че са международна собственост.

— Така е. Католическата църква си сътрудничи с L’École Biblique et archéologique Français, Френската библейска и археологическа школа в Йерусалим, а също с Рокфелеровия музей, където по право се съхраняват за превод тези свитъци.

На лицето на Феличи се изписа скептично изражение.

— Ти добър католик ли си, Джорджо? — попита Петрони. Този метод бе изпитан от времето. Колкото и безскрупулен да бе обектът, винаги оставаше онова малко съмнение за отвъдния свят. Теологията на страха. Нещо, което Ватикана използваше от векове.

— Разбира се — проблеснаха кривите зъби.

— Тогава разбираш, че всичко, което накърнява вярата, принадлежи на светия отец.

— А това явно накърнява вярата — цинично заключи Феличи. — И чии са тия „лоши ръце“?

Петрони дръпна ципа на меката си кожена чанта. Обикновено вътре имаше пурпурни папки със златни папски емблеми, отпечатани в центъра на корицата, ала папката, която сега подаде на Джорджо Феличи, имаше сиво-кафяв цвят. При съответните обстоятелства, независимо от обекта, Петрони беше майстор и на най-дребните подробности.

— Още сведения за доктор Алегра Басети — онази, която вече си поставил под наблюдение в Близкия изток. — Освен снимка и данни за проучванията й Петрони бе избегнал да даде на Феличи прекалено много информация за досадната бивша монахиня. Колкото по-малко хора я свързваха със свитъка Омега, толкова по-добре, но сега обстоятелствата рязко се бяха променили и лукавият дребен сицилианец трябваше да получи всичко необходимо.

— По-рано тя живееше в един от нашите манастири, но за съжаление се поддаде на живота извън Църквата. Двамата със своя колега, израелския археолог доктор Давид Кауфман, са се сдобили с един свитък от Мъртво море, който принадлежи на Рокфелеровия музей. Разбира се, ще платим щедро за връщането му.

— Откъде е тя? — попита Феличи. Отначало се бе задоволил да организира наблюдението на италианката, без да задава много въпроси. Това бяха лесни пари, но сега беше заинтригуван защо един княз на Църквата проявява личен интерес към премахването на някаква бивша монахиня и връщането на древен пергамент.