Кати Хапка - Тайна идентичност

Когато Декстър отвори очи, го обгърна пълен мрак.

— Дейзи! — задавено промълви той. Гласът му прозвуча глухо. — Дейзи, къде си?

Мозъкът му, подобно на радиоапарат, който търси сигнал през пукота и шума на статичното електричество, започна да се прояснява и суматохата, която цареше наоколо, стигна до него. Пронизителни писъци и дрезгави викове, звън от удар на метал в метал, писък на спирачки, блъскане, пукане. А над всичко това се извисяваше един всевластен вой на машина, който отразяваше туптенето в главата му. Суматохата изпълни Декстър с ужас, макар да не знаеше защо. Знаеше само, че трябва да се махне, да намери Дейзи и да избяга…

Декстър се опита да се изправи, но нещо му попречи. Усещането бе придружено от рязка и тъпа болка в гърдите. Тя пробуди сетивата и в останалата част от тялото му и десетина различни болки го пронизаха от глава до пети.

Какво ставаше с него? И защо не виждаше? Декстър премига бързо няколко пъти, но тъмнината не се замени със светлина, макар звуците около него да се усилиха. Изпаднал в паника, той вдигна ръце към очите си. Пръстите му срещнаха меката еластична тъкан на превръзка, която покриваше лицето му.

Той се почувства като пълен глупак, дръпна я и премига срещу килимче с логото на „Океаник Еърлайнс“. Беше открил причината за слепотата си. След това откритие всичко около него започна да си идва на мястото. Седеше в самолета, който трябваше да го върне обратно вкъщи, в Съединените щати. „Ръката“, която го приковаваше на място, беше предпазният колан, все още здраво заключен в механизма си, въпреки че по-голямата част от самолета, към който принадлежеше, беше разрушена…

„Дейзи“, помисли си Декстър в нов пристъп на паника.

Усилията, които му трябваха, за да обърне глава й да погледне към седалка зад себе си, бяха невероятни. След като най-сетне успя, установи, че седалката е празна.

Очите му още не се бяха приспособили към светлината и Декстър примигваше, когато откъм пътеката пред него изскочи разтревоженото лице на млад мъж.

— Хей? — обърна се младият мъж към него. — Добре ли сте?

— Аз… — Декстър се опита да каже още нещо, но езикът му залепна за небцето. Той преглътна с мъка и се опита да преодолее ужасното усещане, че гледа собственото си лице.

Чертите на непознатия се разместиха. Декстър видя, че макар и някъде на неговите години, а може би и малко по-възрастен, непознатият всъщност изобщо не прилича на него — очите му бяха по-светли, косата — по-тъмна, а носът, брадичката и челото — съвсем различни.

— Аз… — започна отново Декстър, но спря неуверено. Не можеше да фокусира раздвоения си поглед. Разрошената коса на другия мъж и сините му, тревожни очи се размазаха като стар филм, гледан през аквариум.

— Дръжте се! — каза непознатият. — Веднага ще ви изведем оттук.

— До-о-о… — Декстър спря, опита се да стигне до втората сричка. След дълга умствена борба успя. — Добре! — простена той.

Усилието, което говоренето му костваше, изцеди силите му до последната капка. Очите му се притвориха, а тъмнината се спусна над периферното му зрение.

— Дръжте се — настоятелно каза разтревоженият непознат. — Останете с мен! Говорете ми! Как се казвате?

Декстър беше сигурен, че знае отговора на този въпрос, но той се носеше около него и не можеше да го улови. С последни сили Декстър успя да го хване.

— Декстър… Декстър Крос — простена той. След това се отказа от борбата и отново потъна в изкусителния мрак на безсъзнанието.

Декстър не знаеше колко време бе минало до второто му идване в съзнание. Отново бе обгърнат от тъмнина, но този път тя беше нарушена от бледа лунна светлина и трепкащите оранжеви светлини на близки лагерни огньове. В първия момент Декстър не разбра къде се намира. След това усети грапавата субстанция на пясък по кожата си. Кожата на ръцете му настръхна от повея на свежия бриз, който изпълни ноздрите му със соления, специфичен мирис на море. Той вдигна ръце, за да ги раздвижи и стопли, и мускулите му остро възроптаха. Това събуди нервната му система и миг по-късно цялото му тяло се раздра от болка, сякаш го беше тъпкал обезумял великан.

Едва тогава Декстър си спомни самолетната катастрофа. Той стисна очи в опит да прогони ужасните образи, които изпълниха съзнанието му. Пищящи двигатели, пищящи хора. Едно залитане, след това още едно, самолетът губеше височина, с всяко спускане вътрешностите на Декстър сякаш се качваха в гърлото. Последното нещо, което помнеше, бяха кислородните маски, които паднаха от гнездата си и се залюшкаха напред-назад. За миг се уплаши, че няма да успее да хване нито една…