Кати Хапка: Тайна идентичност

— Добре ли сте, госпожо? — задъхано попита жената.

— Не, не съм добре! — извика леля Пола. — Тия кутии… Проклетата пирамида се стовари върху мен точно когато минавах. Гърбът ми! Някой да извика „Бърза помощ“! Не мога да мръдна!

Когато Декстър се събуди отново, вече се разсъмваше. Болките, които бе изпитал при първото си съвземане, се бяха превърнали в една обща тъпа мъчителна болка по цялото тяло. Той седна и изпъна изтръпналите си мускули. Докато беше спал, някой набързо беше издигнал тента над него. Тентата хвърляше прохладна сянка върху пясъка, но въздухът бе просмукал от влага и бе много топъл.

Декстър погледна часовника си, но той беше спрял. Без да знае колко е часът, той се почувства дезориентиран; колко време беше минало от катастрофата? Около себе си чуваше разговори и реши, че е време да разбере какво става.

В мига, в който излезе от импровизирания заслон, слънцето безмилостно го нападна. Прилоша му от горещите вълни, които се надигнаха със съскане от пясъка. Декстър мерна под навеса все още наполовина пълната бутилка вода, която Джак му бе дал, и я грабна. Водата беше топла, но той я изпи на един дъх. Тя проясни малко главата му и в същото време накара стомаха му да се свие от глад с рев.

Храна. Имаше нужда от храна. Тя щеше да му помогне да мисли.

Той си спомни, че Джак му беше казал нещо за някого, който бе събрал храната от самолета. Снощи му се повдигна само от мисълта за мазната непретоплена самолетна храна. Сега обаче му се стори направо апетитна. „Странно — помисли си той, — как една промяна в обстоятелствата може да доведе до промяна в гледната точка.“

Декстър огледа плажа. До момента никой не му беше обърнал внимание. Хора вървяха по брега, шляеха се сред останките, тук-там влачеха багаж или нещо друго. Пълен мъж с къдрава коса ровеше в огромен куфар, а близо до него малко момче с унил вид риташе пясъка. И двамата му се сториха смътно познати и Декстър си спомни, че в самолета бяха някъде около него.

Точно зад него някой проговори на език, който той не разбираше. Декстър се обърна и видя азиатец с черен поднос в ръка, на който имаше четири малки бели блюда.

— Моля? — попита Декстър, стреснат от внезапната поява на мъжа.

Азиатецът повтори думите на неразбираемия език и настоятелно махна със свободната си ръка към подноса. Декстър се вгледа в блюдата и видя, че във всяко от тях имаше някаква слузеста сивкава маса, която според него допреди известно време е била част от морския свят. Той отстъпи крачка назад, когато морският бриз довя до него миризмата на риба.

Мъжът отново каза нещо. Думите му прозвучаха безпомощно. Той изразително посочи едно от блюдата и се престори, че яде.

Декстър го побиха тръпки. Макар да беше много гладен, все пак не беше чак толкова гладен. Всъщност беше сигурен, че преди да сложи това противно нещо в устата си, би изял пясъка под краката си. Така и не можа да хареса сушито. Първия път, когато го опита, едва успя да стигне навреме до тоалетната.

— Не, благодаря — каза на азиатеца и махна с ръце. От движението отново му стана зле. — Добре съм. Благодаря.

Мъжът се намръщи и още веднъж махна към храната. Декстър се опитваше да измисли как да накара човека с рибата да се махне, когато изведнъж с крайчеца на окото си мерна група от пет-шест души, която решително вървеше през плажа към гората. Сред тях беше и една млада, руса, стройна жена с къси панталонки и светло потниче.

Сърцето му подскочи.

— Дейзи! — промълви той и се втурна по плажа напълно забравил за мъжа със сушито. — Дейзи, чакай! Аз съм! Добре съм!

Въпреки че поради замаяността си рискуваше да се просне по очи на пясъка, той успя да настигне групичката сред един открит участък с оскъдна растителност до самия плаж. Декстър прелетя последните няколко крачки, хвана жената за рамото и я обърна към себе си.

— Ей! Кой си ти? Махни ръцете си от мен, откачалка такава!

Непозната хубава блондинка го гледаше възмутено, от очите й излизаха искри. Не беше Дейзи. Изобщо не беше тя.

— О! — изстена Декстър вече потънал в пот и останал без дъх от краткото тичане. — Извинете! Помислих ви за друга.

— Де да беше някоя друга — промърмори някой от групата.

Декстър премига към тъмнокосия мъж, който бе изрекъл тези думи, и се запита защо му се струваше толкова познат. И той ли беше седял в неговия отсек от салона на самолета?

И тогава се сети: това беше непознатият, който му бе помогнал веднага след катастрофата, онзи, който беше взел за самия себе си. Всъщност двамата нямаха нищо общо един с друг, с изключение на възрастта, деляха ги няколко години разлика.