Кати Хапка: Тайна идентичност

— Е, ти ги разбираш тия работи, нали, Зак? — Джена явно беше отегчена. — Хайде, свършихте ли да дразните задръстеняка? — високомерните й сиво-зелени очи бързо измериха Декстър. — Да си вземем по една сода и да се махаме. Тук е тъпо.

Дарил я сграбчи в импулсивна мечешка прегръдка и шумно я млясна по бузата.

— Спокойно, скъпа. С Декстър само си говорим.

— Ох! — Тя го отблъсна и избърса бузата си. — Кога ще пораснеш?

— А! Ето къде сте били! Да не се опитвате да се отървете от мен?

Декстър отмести поглед и видя към тях да идва друго момиче. Тя беше красива — стройна и руса, с ангелска усмивка и весели сини очи.

— Извинявай, Крис — отвърна Джена. — Мислех, че идваш след нас.

— Няма нищо — новодошлата видя, че Декстър я гледа, и го дари с лъчезарна усмивка. — Ей, Декстър, как си?

— Добре — пресипнало отвърна той, изведнъж остро осъзнал колко са износени дрехите му и каква количка, пълна с евтини боклуци, стои пред него. Падаше си по това момиче от години, но никога не беше направил нещо. Момичета като Кристин Вандевер просто не си падаха по момчета като него — момчета без пари, без кола, без приятели, без перспективи.

Ако само не беше такова момче… Декстър мигновено потъна в мечтата, която твореше в часовете по биология, загледан в русата коса на Кристин. В мечтата си той беше напълно различен човек, един вид Супер Декстър — хубав, уверен, неустоим за жените, несметно богат, остроумен, изоставил жалкото си съществуване далеч, далеч зад гърба си…

— Е, какво правиш тук, малък Декси? — процеди се гласът на Дарил през бляна му. — Да не помагаш на дебелата си леля да си купи супер здрави превръзки от най-големия размер?

Цялото тяло на Декстър се изпъна и той сви ръце в юмруци. Обикновено търпеше подигравките на другите момчета. Беше свикнал. Но да бъде унижаван пред Кристин — това събуди в него желание да направи самодоволната физиономия на Дарил на кайма.

Но не я направи. Първо, той щеше да е онзи, който щеше да бъде направен на кайма, а не големият мускулест Дарил. Освен това просто не беше такъв тип. Конфронтацията не беше в стила му. Беше по-лесно да остави нещата да вървят по естествения си път.

— Няма значение — Джена дръпна фланелката на Дарил. — Хайде! Умирам от скука!

— Добре, добре! Престани да мрънкаш, жено! — но Дарил я остави да го дърпа по пътеката. Другите двама тръгнаха след тях. Само Кристин остана, колкото да помаха на Декстър.

— Ще се видим в часа по биология.

— Добре — дрезгаво отвърна той в неуспешен опит да прозвучи весело и небрежно. — Ще се видим по биология.

Той я гледа, докато тя не се скри зад ъгъла. След това Декстър въздъхна и затвори очи. Цялото му тяло се отпусна. Той се облегна на дръжката на пазарската количка. Защо изобщо си правеше труда? Момиче като нея никога нямаше да види в него нещо повече от скромно, загубено, бедно момче, което седи зад нея в часа по биология. Никога, никога, никога. Трябваше да го приеме и да снижи летвата…

БУМ!

Внезапната какофония от съседната пътека го извади от унеса му. Като че целият магазин се бе срутил.

Декстър остави количката и забърза да види какво беше станало. Той зави към съседната пътека и първото нещо, което видя, беше голям куп съборени стоки в големи цветни кутии. След това видя леля си в средата и ахна. Тя се беше проснала на пода като изтегнал се на брега тюлен, стенеше и се извиваше, и немощно се опитваше да махне няколко кутии от гърдите и корема си. Избелялата й домашна дреха се бе омотала около бедрата й разкриваше месестите й колене. Едната й обувка я нямаше.

— Лельо Пола! — извика Декстър и се спусна към нея.

Той коленичи до леля си, страхуваше се да погледне изкривеното й стенещо лице. Вместо това погледна една от кутиите на пода. На нея имаше снимка на усмихнат заможен мъж с посребрени мустаци. Мъжът стоеше на палубата на луксозна яхта и приготвяше пържоли на преносим грил. Златните букви до него казваха, че това е главен готвач Крос, а надписът на кутията информираше, че в нея се съдържа една от прочутите му пържоли „Крос“ — като по телевизията, която може да се намери при най-добрите търговци на дребно. Декстър дълго се взира в снимката. Искаше му се да се пренесе на яхтата, където усмивката на главен готвач Крос го уверяваше, че животът е много по-приятен.

В това време и други бяха чули шумотевицата. Една жена на средна възраст в униформа на „МоноМарт“ беше сред първите пристигнали. Тя закова на място и поглед на леля Пола.