Кати Хапка: Тайна идентичност

— Лека нощ.

Но Декстър не го чу. Той вече потъваше в сън, все още разсеяно търкайки белега.

— Престани да го пипаш, момче!

Декстър дръпна ръка от белега си, а леля му Пола раздразнено я плесна. Тлъстините на голата й загоряла ръка се разтресоха от удара. С крайчеца на окото си Декстър мерна друг купувач да им хвърля неодобрителен поглед.

— Извинявай — измънка Декстър. Той постави и двете си ръце на лепкавата, облечена с пластмаса дръжка на пазарската количка и старателно прикова очи върху нея. МОНОМАРТ означава американско качество! — ярките червени букви, които украсяваха мястото за дете на количката, му се смееха весело.

— Насам, Декси. Искам да видя дали този път няма намаление на чипса.

Декстър послушно забута количката след тромавата фигура на леля си. Мразеше седмичното пазаруване. Мразеше лабиринта от високи до тавана стелажи с отрупани с намалени стоки рафтове. Ставаше му лошо само като погледнеше консервите с храна, евтините пликчета с дрънкулки и китайските детски дрехи, а програмата за вледеняване на климатика не можеше да заличи миризмата на евтина пластмаса и безумие, които се бяха просмукали навсякъде. Беше потискащо и ако никога повече кракът му не стъпеше в „МоноМарт“, щеше да е най-щастливият човек на света.

Но мнението му нямаше значение. Пола нямаше собствени деца и майка му настояваше Декстър да й помага. Оставаше му единствено да ги слуша и да бленува за деня, в който ще навърши осемнайсет и ще се измъкне от лапите им.

Декстър намали ход, за да не се блъсне в едно прощъпалче само по хлабави памперси, а леля Пола, с удивителна за обема си пъргавина, се откъсна напред и изчезна зад ъгъла. Миг след това я чу да вика от радост някъде от съседната пътека.

— Ха така! — изви тя. Пискливият й глас се разнесе из магазина и накара няколко души изненадано да вдигнат очи. — Петнайсет цента намаление! Да взимаме, че Бог знае кога пак ще има такова намаление. Къде изчезна, момче? Идвай тук!

Декстър се запита защо леля му е в такова добро настроение. Доколкото знаеше, тя все още мразеше работата си в дрогерията и според последните високопарни речи на майка му не беше напреднала на косъм с изцеждането на повече пари от бившия си съпруг, който не струваше нищо. Обикновено леля му просто се въртеше из магазина и се оплакваше от цените, но днес беше едва ли не весела.

Декстър тръгна след гласа й, забута количката покрай една пирамида от консерви, която препречваше почти цялата пътека, и замалко не предизвика лавина от сладка царевица. Погледна съседната пътека и видя, че ръцете на леля му вече са пълни с пакети мазен чипс. Момчето забута количката към нея.

— Да не губим темпо, Декси — сгълча го тя и хвърли пакетите върху тоалетната хартия, праха за пране и кърпите за съдове, които вече бяха в количката. Гласът й все още звучеше весело, без обичайната нотка горчивина. — Днес имаме много задачи — тя го потупа по ръката, преди да се пресегне за още чипс.

— Ей, хора! Я вижте кой е тук!

Декстър замръзна на място. Сърцето му се сви от ужас. Две момчета и едно момиче на неговата възраст тъкмо бяха завили иззад ъгъла от другата страна на пътеката. Зак Карсън, Дарил Шарп, Джена О’Мейли… и тримата част от групата на „звездите“ в училището му, и тримата от „добрата“ част на града. Той нямаше представа защо бяха дошли в „МоноМарт“, от любопитство или за развлечение, и не го интересуваше. Искаше му се само земята да се разтвори и да го погълне.

Тримата се приближиха към него с бавна, широка крачка, точно когато леля му Пола натовари количката с чипса и тръгна към тях. Декстър потръпна, когато тримата му съученици се престориха, че се притискат към стелажите, за да не бъдат смазани от телесата й. Леля Пола като че не забеляза, но лицето на Декстър пламна и за двама им. За пореден път му се прииска да се беше родил в съвсем друго семейство.

Почти се беше изравнил със съучениците си. Декстър бързо придаде на лицето си любезно изражение с надежда да избегне сцена.

— Дошъл си да си вземеш още от стилните фланелки, а, Декстър? — попита Дарил. Очите му светеха подло на широкото му червендалесто лице. Той протегна месестата си лапа и Декстър трепна в очакване на удар. Но Дарил само пипна ръкава на Декстър и сбърчи нос в отвращение.

Зак изсумтя през смях.

— Не бе, човече. Декс сигурно ще си купува кола. Всички знаем, че не може да си позволи истинска, но чух, че пластмасовите коли на Барби са адски евтини.