Кати Хапка: Тайна идентичност

— Не… Не знам за какво говорите — запъна се Декстър. — Казвам се Декстър Крос и идвах да ви благодаря за…

— Аз съм Арц. Приятно ми е — мъжът, Арц, го изгледа подозрително. — Не ми е ясно какво правите тук, Крос.

— Какво правя? Не ви разбирам.

— Естествено — настоя Арц. — Преди малко ви видях ей там, при кривите дървета. Знам, че и вие ме видяхте. Дори ми махнахте, за бога. Знам, че бяхте вие. Доста се изненадах да ви видя на крака, след като бяхте в безсъзнание почти целия ден вчера.

Декстър поклати глава.

— Съжалявам. Нещо бъркате. Не съм ходил в джунглата. Откакто съм на себе си, съм тук, на плажа.

Арц не изглеждаше убеден, но сви рамене.

— Щом казвате — той погледна през рамо към дървото, което леко се поклащаше на вятъра. — Аз самият се придържам близо до плажа, особено след онова нещо, което чухме снощи и днес пак.

— Какво е станало? — Декстър нямаше търпение да продължи издирването на Дейзи, но думите на Арц и уплашеният поглед, който изведнъж пламна в очите му, събудиха любопитството му. — Какво сте чули? — той посочи себе си. — Нали помните, че бях в безсъзнание?

— А, да — Арц се усмихна бързо. — Да. Е, радвайте се, че сте го пропуснали. Беше доста страшничко. Силен трясък, странни шумове… — той драматично махна с ръце, очевидно останал без думи, за да илюстрира онова, кое то се опитваше да опише.

Декстър поклати глава.

— Но какво е станало? Откъде са дошли тези шумове? Да не е бил спасителен отряд?

— Не мисля — Арц сви рамене. — Никой не знае какво беше. Беше силно и страшно. Само това знам.

— А! — интересът на Декстър бързо се топеше. За каквото и да говореше Арц, то не беше и наполовина толкова важно, колкото това да намери Дейзи. — Вижте, трябва да намеря приятелката си. Да сте виждали блондинка в джунглата. Ей толкова висока? — Декстър показа с ръце.

— Не. Приятелката ви значи. Отдавна ли сте заедно?

— От около шест месеца — отвърна Декстър и тръгна обратно към централната част на плажа заедно с Арц. — Състуденти сме в колежа.

— А, така ли? Какво учите в колежа, Крос?

— Психология — отвърна Декстър. — Харесва ми. Записах преди няколко месеца.

— Много хубаво, много хубаво. Много интересна дисциплина. Послушайте ме — не ставайте учител. Не и на девети клас — Арц потръпна и завъртя очи. — Доверете ми се по този въпрос. Учител съм. В гимназията.

Декстър учтиво се засмя.

— Не съм мислил много какво ще правя, след като завърша — призна той. — Имам доста време дотогава. Може да преподавам, може да изчакам да видя какво ще изскочи. В това отношение имам късмет. Хубаво е да знам, че винаги мога да се опра на парите на родителите си…

— Нямате никаква вина за това, че сте се родили беден, Декстър — училищната съветничка, пълничка, настойчива жена с лъщящо лице, която се казваше госпожа Уошингтън, се облегна назад в стола си и скръсти ръце в скута си, като го гледаше мило. — Но всичко, което се случва после, зависи от вас. Точно тук се намесвам аз. Трябва да поговорим за плановете ви. Всичките учители мислят, че смятате да продължите в колеж.

Декстър премести тежестта си в неудобния дървен стол. От затворения прозорец достигаха приглушените викове и смехът на съучениците му и тупкането на баскетболна топка по настилката на паркинга. Въздухът в тесния бежов кабинет на госпожа Уошингтън бе застоял, а тишината се нарушаваше единствено от бръмченето на стенния часовник, което изпълваше пространството, когато тя не говореше.

— Не знам — измънка Декстър след малко. — Не съм сигурен дали колежът е за мен. Толкова заеми…

Когато госпожа Уошингтън се усмихна, малко заприлича на катерица, катерица с очила.

— Разбирам притесненията ти, Декстър — каза тя. — Но стипендиите и заемите са направени за ученици като теб. С отличните ти резултати от CAT и оценките от училище смятам, че няма да имаш проблеми да вземеш стипендия. Ще ти помогна за това. А щом те приемат някъде, ще имаш право на финансова помощ, за да покриеш останалата част от разноските си. Перспективно момче като теб няма да има проблеми да ги изплати.

Декстър запази полуусмихнато изражение, докато госпожа Уошингтън скачаше от учебните такси на социалните стипендии и други подобни. Но той не я слушаше.

Ако нелекият му живот го беше научил на нещо, то беше да е реалист и да не възлага големи надежди, нито пък да се опитва да променя неща, които не може да контролира. Дори със стипендия и финансова помощ парите за колежа пак нямаше да стигнат. Отдавна се беше примирил с това и безропотно понасяше нещастието си. Но сега госпожа Уошингтън с нейните тонове информация и добронамерени насърчителни очи не му помагаше особено. Той се загледа в купа цветни брошури на колежи, оставени в ъгъла на бюрото й, и си позволи кратък, изпълнен с копнеж миг на блян.