Кати Хапка - Тайна идентичност

Мисълта да слуша историята, да е свидетел на малките й престорено свенливи самодоволни усмивки, докато важничи пред приятелите и съседите си, а майка му се смее заедно с тях с надежда в замяна великодушно да получи няколко трохи, го отврати. Всичко, свързано със семейството му, го отвращаваше. Но повече от всичко го отвращаваше пристъпът на завист, който го обземаше при мисълта за толкова много пари. Беше лесно да я съди, но дали той беше по-добър от нея? Или просто беше твърде страхлив, за да си извоюва толкова пари?

„Не. Не съм такъв. Никога няма да стана такъв!“

Цялото тяло на Декстър се бе вдървило от отвращение. Искаше да говори, искаше да каже нещо, да направи нещо, за да изрази чувствата си към станалото. Искаше да каже на леля си Пола и майка си, че знае що за стока са и че никога няма да стане като тях, дори и да трябва да яде от кофите и да спи на улицата.

— Декси — каза леля му и прекъсна гневните му мисли. — Реших, че трябва да споделя късмета си с най-важните хора на света — със семейството си. Затова ще купя на майка ти нова кола…

— Кадилак! — прекъсна я майката на Декстър и плесна пред лицето с тънките си ръце. — Да не повярваш! Аз да карам чисто нов кадилак! Твърде е хубаво, за да е истина!

— Нищо не е твърде хубаво за любимата ми сестра — грейна леля Пола към нея. Очите й почти изчезнаха сред дебелите гънки. — Декси, опитах се да измисля ти какво би искал. Щях и на теб да ти купя лъскава нова кола…

Картината как влиза на паркинга с лъскава, ниска, спортна кола или тежкарски джип изплува пред очите на Декстър. Какво щяха да кажат тогава богаташчетата? Какво щеше да каже Кристин Вандевер? Мисълта беше съблазнителна. Тя предизвика топла вълна, която премина през цялото му тяло, докато й се наслаждаваше.

„Не. Не искам кола. Не и по този начин — твърдо си каза той. — Мога да живея и без кола. Каква полза от нея? Мога да вървя до работа или до училище, когато ми се наложи. Една лъскава кола ще бъде просто по-голям разход и когато след няколко месеца или година леля Пола свърши парите, ще трябва да я поддържам съвсем сам с минимални средства.“

Той осъзна, че леля му Пола продължава да говори.

— Но тогава си казах: всъщност Декстър не иска толкова много кола. Но аз знам какво иска той.

Откъде би могла да знае — зачуди се Декстър и положи усилия да не завърти очи. Тя не ме познава толкова…

Следващите й думи изтриха сарказма от мислите му.

— Той иска да отиде в колеж — обяви леля Пола с очевидно задоволство. — Затова си казах: „Какво толкова.“ Ако Декси наистина иска да отиде в колеж, мога да направя мечтата му реалност. Нали затова е семейството?

Долната челюст на Декстър увисна. Беше толкова поразен, че за момент загуби дар слово.

— Изненада ли се, момче? — ухили се леля Пола насреща му все още извънредно доволна от себе си. — Знаеш ли, не си падам много по тези училищни работи. Но на теб явно ти допадат, затова защо не? Ще ти заема парите за колежа, в който те приемат, и ще ми се издължиш после, когато забогатееш и станеш лекар или адвокат. Става ли?

Декстър я гледаше, все още ням от изненада. Първата му реакция бе да откаже. Не искаше да се облагодетелства от спечелените й с мошеничество пари. Освен това, не искаше тя да заключи, че той подкрепя начина й на живот или одобрява делата й.

Но щом шокът от първоначалната изненада премина, Декстър веднага осъзна, че това, което леля Пола му предлага, независимо дали тя си даваше сметка, или не, беше билет — билет към един нов живот, който няма да се върти около това да удря часовника срещу оскъдна заплата или да брои всяка стотинка. В Декстър се надигна надежда. Той си представи как върви из студентското градче на някой забулен в мистерия, тайнствен университет и среща любезни, сериозни хора, които се интересуват от това, което има да каже. Това щеше да е нов живот, интересен, прост и удовлетворяващ, далеч от мрачната действителност на досегашния му живот. Можеше да започне отначало, да бъде какъвто винаги е искал… може би дори да стане истински Супер Декстър.

Декстър осъзна, че леля му продължава да го гледа и чака отговора му. Той преглътна с мъка и се насили да се усмихне.

— Става — каза той.

— Благодаря, Джоана — Декстър се обърна към жената, която току-що беше напръскала врата му със спрей против ухапвания от насекоми. — Много ти благодаря. Опитах се да вляза в джунглата да потърся Дейзи, но тези гадинки ме изядоха.

— За нищо. Успех в търсенето — жената се усмихна съчувствено и пъхна спрея обратно в джоба си.