Кати Хапка: Тайна идентичност

Джоана се изгуби. Декстър нави крачолите на панталоните си и зашляпа в прибоя, за да измие ръцете си от спрея. Водата беше хладна. С приближаването на слънцето към хоризонта температурата на плажа падна с около двайсет градуса. Из целия плаж хората оправяха импровизираните си палатки и подклаждаха сигналните огньове. Скоро щеше да се стъмни, а от спасителния отряд нямаше и помен, което означаваше, че почти с пълна сигурност щяха да прекарат втора нощ на острова.

Декстър избърса ръце в дънките си и видя Майкъл да върви с мъка превит под тежестта на голямо парче метал.

— Да ти помогна? — предложи Декстър, забърза към него и хвана единия край на парчето.

Майкъл го погледна с благодарност.

— Благодаря ти, човече — без дъх каза той. — Мисля да направя от това по-добър заслон за нас с Уолт.

— Добра идея.

Декстър не беше говорил с Майкъл от първата им среща по-рано през същия ден. Докато търсеше Дейзи, се запозна с много от другите оцелели от катастрофата. Арц, сприхавият, но интелигентен гимназиален учител, който се беше грижил за него, докато е бил в безсъзнание. Джоана, общителната сърфистка. Хърли, огромният дружелюбен тюлен. Джордж, гръмогласният, приятен всезнайко. Джон Лок, който говореше само с гатанки. И Скот, Стиви, Джанел, Фейт, Лари и още много други. И, разбира се, Джак, който цял ден се грижеше за ранените и правеше всичко останало, което трябваше да се направи.

Но от Дейзи все още нямаше и следа. Никой не я беше виждал, никой не знаеше къде може да е. Декстър се страхуваше да погледне телата на загиналите, които все още лежаха тук-там по плажа, а когато най-сетне събра смелост да го направи, с облекчение установи, че тя не е сред тях.

След като разположиха металното парче, Майкъл изтупа ръце и с благодарност кимна на Декстър.

— Благодаря ти още веднъж, човече — каза той. — Ти не търсеше ли някого? Намери ли я?

— Приятелката ми Дейзи — отвърна Декстър. — Не, още не съм я намерил. Тъкмо щях да те питам дали не си виждал наоколо някоя хубава блондинка на двайсетина години, но не тази, която тръгна по-рано днес с групата да изпробва трансийвъра или там каквото беше… нея вече я видях.

— Една друга идва насам — кимна Майкъл към някого, който приближаваше зад Декстър.

Нетърпелив, той се обърна, на лицето му вече се разливаше радостна усмивка на облекчение. Но вместо Дейзи видя към него да идва блондинка в напреднала бременност.

— О! — простена той с разбити надежди. — Не е тя.

Беше видял жената няколко пъти — беше трудно да не я забележи с нейния огромен корем, — но досега не се беше запознал с нея. За негова изненада обаче бременната жена веднага го позна. Тя забърза към него, а на хубавото й лице беше изписана изненада.

— Как се върнахте толкова бързо? — попита тя с австралийски акцент. — Преди малко ви видях в джунглата!

Смаян, Декстър си спомни думите на Арц. Да не би да имаше двойник на острова? В такъв случай още не го беше видял.

— Не съм бил аз — каза той на жената. — Между другото, аз съм Декстър.

Тя протегна ръка и се усмихна.

— Здрасти. Аз съм Клеър — двамата се здрависаха, но дори и след като пуснаха ръце, тя не можа да откъсне очи от него. — Сигурен ли си, че не си бил в джунглата? — попита Клеър и отпусна ръка върху корема си. — Бих се заклела…

— Да, сигурен съм — увери я Декстър. — Последните няколко часа бях на плажа. Питай, когото искаш.

— Така е. Лично мога да гарантирам за последните десет минути — обади се Майкъл.

Клеър се разсмя.

— Добре. Вярвам ви — каза тя. — И на двамата. Извинявайте, ако съм прозвучала иначе. Просто е толкова странно…

— Да — бавно каза Декстър. — Странно е. Ти не си единствената, която твърди, че днес ме е видяла в джунглата — той й описа случката с Арц.

— Учителят? — Майкъл завъртя очи и се изсмя. — Струва ми се малко нервак.

— Въпреки това беше убеден, че ме е видял в джунглата — каза Декстър. — Може би наистина имам двойник.

— Сигурно. И сигурно той прекарва цялото си време в джунглата — каза Майкъл.

Декстър си спомни колко дезориентиран беше в началото и се запита дали в гората все още няма оцелели, които не са могли да намерят пътя до плажа. Хора като двойника му… или като Дейзи.

— Може да отида в гората да видя този човек — каза той. — Ако ми е двойник, трябва да го видя, нали?

— Сега ли ще ходиш? Внимавай! — притесни се Клеър. Скоро ще се стъмни. Човек никога не знае…

Тя не довърши. Декстър се сети, че говори за мистериозния шум, който другите бяха чули предишната нощ, докато той все още беше в безсъзнание. На лицата им се изписваше странно изражение, когато говореха за него, и Декстър не можеше да не се запита какво ги беше изплашило толкова много.