Кати Хапка - Тайна идентичност

Не че тя можеше да го разбере от вида му — вече не. Той се изправи, погледна надолу и нервно приглади гънките на чисто новите си панталони цвят каки. Струваха петдесет и девет долара — никога, до това лято, не беше давал толкова много пари за една-единствена дреха в живота си. Но това не беше и половината от цялата история. Куфарите в багажника на автобуса съдържаха още нови панталони, както и маркови ризи, няколко чифта кожени обувки и кецове от известни марки, ново бельо и чорапи от скъп магазин, в който дори не беше влизал до това лято, вълнено палто, толкова скъпо и луксозно, че се страхуваше дори да си помисли да го облече.

„Добре че леля Пола поне схвана за дрехите — помисли си Декстър, изправи се и се пресегна за куфарите. — За разлика от таксата за обучение…“

Той направи гримаса, като си спомни часовете разисквания:

— Защо не можеш да научиш същото и в държавно училище? — беше питала леля Пола безброй пъти. — Не мога да разбера защо непременно си решил да учиш в някакъв елитен снобарски колеж. Те не са като нас, момче. Няма да се впишеш сред тях.

— Леля ти е толкова щедра, Декси — плахо добавяше майка му. Кротките й очи го умоляваха да се откаже. — Защо не се задоволиш с нещо по-скромно?

На няколко пъти и той се запита същото. Защо не се остави на течението, защо не ги остави да го изпратят в държавен университет и да продължи оттам? Това пак щеше да е хиляди пъти по-хубаво и от най-смелите му мечти.

Но не беше хубаво и дълбоко в себе си Декстър го знаеше. Първо, Зак Карсън и няколко от приятелите му щяха да отидат в държавния университет. Как щеше да избяга от миналото си, като те щяха да му го напомнят при всяка възможност? Това чисто и просто щеше да е продължение на ужаса от гимназията.

Освен това, защо да не получи най-доброто образование сега, когато му се отваряше възможност? Леля Пола имаше повече от достатъчно пари, за да го плати и ако не ги похарчеше за таксите и разходите му по обучението, щеше да ги прахоса за поредния широкоекранен телевизор, кожено канапе или крещящи, лъскави дрехи от местния търговски център. Какво щеше да загуби? Ако й омръзнеше и оттеглеше предложението си, щеше да се върне там, където си беше.

Но дълбоко в себе си Декстър знаеше, че последното беше лъжа. Сега, след като беше зърнал изход, след като беше мярнал надежда за бъдещето си, не можеше да се върне назад. Щастието и един съвсем нов живот бяха почти в ръцете му, бяха толкова близо, че ги усещаше. Това беше неговият шанс да започне живота си отначало.

И може би това беше най-сериозната причина да настоява за университета, който бе избрал. Ако ще започва отначало, то да е както трябва. Рискът се бе оправдал и сега той беше тук. Беше спечелил. Приет бе в най-добрия университет в щата, а леля Пола неохотно се беше съгласила да покрие разходите му.

— Нали не си забравил, че един ден трябва да ми ги върнеш? — мърмореше леля Пола, докато пишеше чека с първата му такса за обучение. — Не забравяй! Да учиш много, за да влезеш в добро медицинско училище.

Медицинско училище . Това беше друга битка, но тя беше за друг момент. Засега Декстър беше щастлив, че е стигнал и дотук. Дори успя да убеди двете жени, че няма нужда да го карат до колежа, като им напомни, че пътят е почти три часа. Изтръпваше при мисълта да е в една кола с тях толкова дълго. Както и от картината да слезе пред обвитите с бръшлян порти на университета от безвкусно боядисания по поръчка жълт кадилак на майка си или от огромния златист джип на леля си Пола. Автомобилите, разбира се, бяха най-малкият проблем. Далеч по-лоша беше мисълта да влезе в новия си живот, придружен от тях — майка му с тъжното си изражение на изгонено кученце и накъдрена изгорена коса; леля му, търкаляща се енергично наоколо с просташките си нови дрехи като някой огромен, безформен булдозер, който прави идиотски, осъдителни коментари на висок глас, за всичко, което вижда…

Потръпвайки от мисълта какво би могло да бъде, Декстър благодари на съдбата, че се съгласиха да го закарат до автогарата и да го оставят там. След това той загърби миналото и се съсредоточи върху бъдещето. Сега беше тук, сам, точно както беше искал.

Беше топъл августовски следобед и Декстър с мъка удържаше всичките си куфари, докато вървеше по тротоара. Той следваше стрелките на временно поставените знаци и стигна до парка пред университета, който беше само на една пряка от автобусната спирка. Декстър спря, пусна куфарите и раздвижи мускулите на ръцете си, като се огледа.