Кати Хапка: Тайна идентичност

Ако само…

Той отхвърли мисълта, преди да бе отишла по-нататък. Нямаше смисъл да мисли така. Той знаеше какъв е животът му и какъв не е. Можеше само да го приеме.

Декстър се измъкна от консултацията в първия възможен момент и взе информационните листа и брошурите, само за да затвори устата на госпожа Уошингтън. Баскетболната игра на паркинга продължаваше, затова Декстър тръгна към страничния вход и мина покрай храстите, за да не го видят. Последното нещо, което му трябваше през този ден, беше да се натъкне на дежурните хулигани.

Щом зави зад ъгъла, се успокои малко. Стигаше му, че трябваше да извърви пеш трите километра до дома, понеже беше изпуснал училищния автобус заради срещата с госпожа Уошингтън. По-лошо от това можеше да бъде само ако богатите момчета с беемветата, мустангите и джиповете си го настигнеха, решеха, че им е скучно, и спряха, за да му се присмиват, че е толкова беден, че не може да си позволи кола. Последния път, когато това се случи, Декстър се измъкна с посинено око и репутация на слабак, след като направи всичко по силите си, за да избегне боя.

Той заобиколи паркинга и пое по разнебитения тротоар на Бийл стрийт, която водеше към бедните квартали на града, където Декстър и майка му живееха под наем в занемарена къща. Когато стигна до голямата бяла кофа за боклук на ъгъла на „Четвърта“, той се спря колкото да извади брошурите от раницата си и да ги хвърли вътре. Декстър ги изгледа как падат сред използваните кърпички, консерви и обелки от банани. След това се обърна, пресече улицата и тръгна към дома.

Той влезе през задната врата и завари майка си и леля Пола седнали в кухнята на паянтовата маса за карти. Майка му още беше облечена в развлечената си лилава домашна роба, която винаги носеше вкъщи през почивния си ден. Леля Пола беше издокарана с дебелата сивкава шина, която носеше на врата си от инцидента в „МоноМарт“. Декстър винаги трепваше, когато я видеше; беше напълно убеден, че се преструва за нараняванията, но отдавна се бе научил да не я предизвиква по такива въпроси. Каквото и да мислеше, каквото и да говореше за методите й, тя никога нямаше да се промени.

На масата и пред двете жени стояха полупразни чаши и Декстър с изненада усети лекия, кисел аромат на алкохол. Това не беше типично за тях! И докато за леля Пола се знаеше, че от време на време пийва по кутийка бира, майка му пиеше много рядко. Тя смяташе алкохола за лукс, който трябва да се пази за специални поводи като сватби и погребения.

— Декс, скъпи, ето те и теб! — Майка му сияеше, когато се обърна да го поздрави. Обикновено бледите й страни сега грееха, а в светлосивите й очи блестяха нетипични искри.

Декстър премига изненадано.

— Какво става? — попита той. Почувства се така, все едно бе влязъл след края на виц.

— Познай, Декси? — изгука леля Пола. — Голяма новина! „МоноМарт“ се съгласиха на извънсъдебно споразумение!

— А!?

— „МоноМарт“! — нетърпеливо повтори леля Пола. — Инцидентът! Не помниш ли? И ти беше там!

Декстър помнеше много добре. Лицето му леко поруменя, когато мислите му се върнаха към въпросния ден, срама, който изпита, докато гледаше как от „Бърза помощ“ се бореха да преместят обемистото тяло на леля му върху носилката, а Зак и останалите се хихикаха отзад…

— Дадоха й почти толкова, колкото поиска — добави разгорещено майка му. Тънкият й глас трепереше от вълнение. — Да не повярваш! За голяма компания като тях не си струва да ходят в съда за такава сума.

— Да — ликуваше леля Пола. — Да не повярваш! Толкова много пари, че ще стигнат за години наред, а не искат дори да ме съдят.

Люта, остра вълна на отвращение заля Декстър от глава до пети. Това не беше първият случай, в който леля му Пола беше измъкнала пари с измама. Първо беше осъдила инвеститора на къщата си за пода, който тя беше повредила, след това беше сложила хлебарка в салатата си в един от местните ресторанти за бързо хранене, и може би най-фрапиращият случай беше, когато бе осъдила сватбения си агент и всяка една от останалите фирми, чиито услуги беше използвала, след като съпругът й я заряза месец след големия ден.

Но „МоноМарт“ като че беше най-голямата й плячка досега. Декстър искаше да попита каква е сумата, но се въздържа. Не искаше да й достави удоволствие с любопитството си. То само щеше да подсили триумфа й.

И сигурно се гордее с това, помисли си Декстър с отвращение. Сигурно си мисли, че това е най-доброто, което е правила, и десет години ще се хвали пред всички с него.