Кати Хапка: Тайна идентичност

Декстър отново отвори очи и се опита да забрави спомените. Той се изправи със стон.

— А, събудихте ли се! — Лицето на по-възрастен от него мъж се надвеси над неговото. Той имаше малки, но интелигентни очи и провиснали закръглени бузи, които му придаваха вид на стара хрътка. — Чакайте малко. Сега ще доведа Джак.

Мъжът забърза към един от огньовете. Декстър вдигна ръка към главата си. Имаше чувството, че е натъпкана с памук. Той не знаеше кой е Джак, нито пък кой е по-възрастният мъж, но реши, че съвсем скоро ще разбере.

Междувременно се огледа с любопитство. Лежеше на просторен плаж, потънал в бледа лунна светлина. Декстър се обърна и видя гъста тропическа гора, която се губеше в мрака. Гледката щеше да е достойна за картичка от екзотичен курорт, ако не бяха огромните парчета обгорели отломки, пръснати навсякъде. Подобно на грозни разрези с нож по прекрасна картина, девственият плаж бе омърсен от назъбени парчета метал, обърнати колела и части от двигатели. Беше твърде тъмно, за да се различат подробностите, но Декстър видя огромно счупено крило, паднало на плажа, и част от разрушения фюзелаж 1 1 Корпус на самолет от термопресована пластмаса — Бел.ред. , който сгърчеше от пясъка като гърлото на странна пещера.

Няколко големи лагерни огъня горяха близо до останките. Около огньовете бяха скупчени десетки хора. Част от тях спяха, но повечето бяха будни, въпреки късния час. Някои разговаряха тихо, събрани на малки групи, или седяха заедно на одеяла и хавлиени кърпи. Други стояха сами и гледаха към джунглата, океана или пясъка под краката си.

Колко хора имаше в самолета? Декстър не знаеше точно, но знаеше, че бяха много. Той започна да брои оцелелите, които виждаше, но едва стигна петнайсет-шестнайсет, когато видя висок, хубав мъж с къса коса и сериозно изражение да приближава към него. Мъжът носеше пясъчно камуфлажни панталони и бял потник, а лицето му беше разкрасено от няколко много неприятни рани и набола брада. Въпреки това от поведението му лъхаше увереност, която будеше респект. Декстър изпита някакво чувство, толкова неясно, че не можа да го определи. Тревога? Завист? Негодувание?

— Здрасти — поздрави го непознатият. — Ти беше Декстър, нали? Аз съм Джак. Арц ми каза, че си дошъл на себе си. Това е добре. Отвън си от доста време. Как си?

— Малко замаян — откровено отвърна Декстър.

— Нищо чудно. Беше толкова дехидратиран, че припадна. Иначе си извадил късмет. Прегледах те преди няколко часа. Всичко е наред.

— Добре — Декстър млъкна и изпразни наполовина бутилката, която Джак му подаде. — От малък съм податлив на дехидратация. Веднъж излязохме с яхтата на братовчед ми. Забрави да зареди хладилника. Мина почти един час, преди да забележим. Лицето ми стана яркочервено и той реши, че ще умра. Толкова се уплаши, че ми предложи хиляда долара да остана жив, докато се приберем в пристанището — Декстър се усмихна и сви рамене. — Такъв си е братовчедът Джей. Смята, че ако имаш пари, можеш да решиш всеки проблем. А той ги има…

Джак не прояви особен интерес към случката. Той опипа челото на Декстър, след това допря пръсти в китката му, провери жизнените му показатели.

— Вече си добре — каза той. — Не забравяй да пиеш вода и хапни нещо, ако можеш. Един тип, Хърли, събра храната от самолета. Ще ти даде.

Стомахът на Декстър се сви при мисълта за храна, особено ако това беше студената храна от самолета.

— Благодаря. Точно сега не ми се яде особено.

— Добре. Може би до сутринта ще ти дойде апетитът. — Джак се изправи и изчисти ръце от пясъка. — Опитай се да поспиш, докато дойдат спасителите.

— Спасители — думата изплува във все още обърканото съзнание на Декстър. — Защо още не са дошли? Нали знаят, че сме се разбили? Къде сме изобщо?

Джак сви рамене.

— Не се съмнявам, че спасителните отряди са тръгнали. Опитай се да поспиш.

Декстър искаше да възрази — имаше още въпроси, важни, ако само можеше да си ги спомни… Но беше много по-лесно да се отпусне на пясъка. Той погледна звездите, които премигваха над него иззад облаците, ръката му механично се плъзна към неравния морав белег на брадичката му.

— Как стана? — попита Джак и кимна към белега.

Декстър премига към него. Изведнъж се почувства твърде сънен, за да отговори.

— Паднах от кон — отвърна той. — Учех се да играя поло, но не бях особено добър — той се засмя уморено. — Проклетият кон ме хвърли право върху страничния стълб на вратата.

Джак кимна и каза: