Ейдриън д'Аже - Свитъкът Омега

Държавният секретар дълбоко си пое дъх. Идваше време да задвижи колелцата на собствената си съдба. Той натисна един от телефонните бутони, настроен за автоматично набиране на папския лекар.

— Винченцо, come stai? 3 3 Как си, Винченцо? — Б.пр.

— Bene, grazie, е tu? 4 4 Добре, благодаря, а ти? — Б.пр.

— Molto bene, grazie. 5 5 Много добре, благодаря (ит.). — Б.пр. Организирам кардиналите от Курията да се съберат утре вечер в зала „Борджия“. Струва ми се, че е време да получат откровена преценка за състоянието на папата. — Кардинал Петрони веднага започваше по същество. Дългите общи разговори не му бяха присъщи. — Ще ти бъда благодарен, ако ни съобщиш преценката си.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. — Професор Винченцо Мартинес учтиво се придържаше към протокола. Папският лекар отдавна беше установил, че няма желание да поддържа каквито и да било други, освен служебни отношения с настоящия държавен секретар.

— Eccellente. 6 6 Отлично (ит.). — Б.пр. Ще пратя кола в седем. Така ще имаме време да… да речем, да обмислим подхода си. Fino ad allora. Дотогава.

Папският лекар затвори слушалката и се вторачи в нея. Здравето на светия отец отдавна не беше само негова грижа във Ватикана. Професор Мартинес бе прочут медик, имаше и квалификация на психиатър. И не за пръв път се питаше дали държавният секретар е подходящ за висш пост. Имаше дълъг списък от симптоми: егоцентризъм и грандомания, измамничество и манипулативност, липса на угризения и чувство на вина, плитки емоции, потребност от силни усещания, изискване на автоматично покорство и огромно възхищение. Мартинес се зачуди дали неговата диагноза е точна, или е нещо още по-дълбоко, по-зловещо. И дали Петрони не е имал проблеми в детството си. Ако папският лекар беше посветен в личния живот на кардинала, най-големите му страхове и диагнозата му щяха да се потвърдят.

На отсрещния бряг на Тибър кардинал Петрони повика личния си секретар отец Томас. Посял семето на мълвата за оставка, той не можеше повече да отлага срещата на кардиналите от Курията. Непременно трябваше да ги хване неподготвени. Почти незабавно на тежката двукрила врата на кабинета му се почука.

— Avanti. 7 7 Влез (ит.). — Б.пр.

Отец Андрю Томас беше тих, трийсетинагодишен мъж с репутация на безупречна ефикасност.

— Заповядайте, Ваше Високопреосвещенство — каза той.

— Колко кардинали от Курията отсъстват от Рим?

— Доколкото зная, Ваше Високопреосвещенство, всички са тук.

— Eccellente. Значи ще има нужда само от една среща. Помолих професор Мартинес утре вечер да дойде тук. Предайте на всички кардинали моите почитания и ги поканете в осем часа в зала „Борджия“.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство.

— Извинете им се за неудобството, отец Томас, и им кажете, че папският лекар ще им изложи личната си преценка за състоянието на светия отец. Нещо, което от Си Си Ен вече направиха вместо нас, както забелязах — иронично се усмихна Петрони. — Струва ми се, че всички ще пожелаят да присъстват.

— Разбира се, Ваше Високопреосвещенство. Нещо друго?

— Както обикновено, кажете на дежурния шофьор да ме вземе довечера в девет.

— Непременно, Ваше Високопреосвещенство. — Отец Томас тихо се оттегли и затвори двукрилата врата след себе си, без да пита защо такъв висш служител на Курията поръчва колата си късно всеки втори понеделник.

Вашингтон

Майк Маккинън, експертът на ЦРУ по липсващите руски „ядрени куфарни бомби“, се настани на един от кожените столове покрай облицованата с ламперия стена на оперативната зала в подземието на Западното крило на Белия дом. Ветеран с трийсет и пет годишна служба, Маккинън беше прекарал началото на кариерата си в Близкия изток, където научи арабски и опозна исляма. После се прехвърли в съветска Източна Европа. Имаше сурово сипаничаво лице и късо подстригана тъмна коса. Висок метър седемдесет и седем, той тежеше деветдесет килограма, неизменно поддържана форма от последната му оперативна задача в Босна и Херцеговина. Сега, за огромно свое разочарование, отново лъскаше стола в Оперативната дирекция в Ленгли.

Маккинън кимна с глава на новия директор на Централното разузнавателно управление, който вече седеше на заседателната маса заедно с държавния секретар, съветника по националната сигурност, министъра на отбраната, министъра на вътрешната сигурност и председателя на Съвета на началник-щабовете. Един от последните, които пристигнаха, беше вицепрезидентът. Когато президентът влезе в стаята, всички се изправиха.