А. Хартли - Маската на Атрей

Дебора чу рикошета, сви се и затаи дъх, докато куршумите свистяха из каменната стая.

— Хайде — нетърпеливо извика хлапакът. — Трябва да тръгваме.

Дебора вдигна глава, като внимаваше да не прави резки движения, в случай че очите на Калвин бяха привикнали с тъмнината. Той продължаваше да се взира с насочен пистолет. Не знаеше дали я е улучил или не.

— Застреля ли я? — нервно попита младият неонацист. — Трябва ми помощ. Нямаме време…

— Да. Така мисля.

— Мислиш? Влез и провери.

— И тя да избяга покрай мен, както направи с теб в Микена? — попита Бауърс и най-после спусна оръжието си. Той погледна хлапака и съдейки по сковаността на тялото му, Дебора разбра, че не обича да му казват какво да прави. — Няма значение. Тя и без това е мъртва.

Калвин излезе, отстъпвайки назад заднишком. Тежките врати се затвориха и заключиха. Гробницата потъна в непрогледен мрак.

Дебора изпусна затаения си въздух и се запита дали се беше молила на Бога, докато куршумите летяха от камък на камък.

А сега какво? Те може би нямаше да се върнат и това беше добра новина, но изглеждаха убедени, че тя вече не представлява заплаха за тях, което беше странно. Не я искаха за заложник, нито да я мъкнат с тях, вероятно смятаха, че тя ще умре от глад, заключена в камерата само с трупа на Маркъс.

„Тя и без това е мъртва“ — беше казал Калвин. Перчене ли беше това или наистина беше така?

Мисълта я разтревожи. Колко време щеше да мине, преди Тоня да намери парфюма? Това беше паролата, която беше оставила на телефонния секретар. В случай че неясните й подозрения към Калвин се окажеха основателни, тя бе оставила знак, на който Тоня щеше да попадне, докато чисти. Беше свързан с нещо, което Дебора обикновено не използваше — „женско“, както се беше изразила Тоня, резка от червило на огледалото, оставена обеца или локвичка „Шанел №5“, който всяка жена би доловила веднага щом влезе в сградата. Тези бяха знаците, водещи към откриването й…

И към още едно провалило се усилие да бъдеш…

Какво? Женствена?

Чувството за загуба и агонията на съжаление, че няма да има повече флиртуване с Калвин Бауърс, бяха притъпили и направили смешно незначителен израза в очите му, когато внимателно и преднамерено я нарече еврейка.

Да бъде проклет и да гори в ада.

Дебора знаеше, че е права, и ако все още някаква част от нея искаше всичко това да не беше вярно. Тя щеше да я намери и да я изреже, дори да се намираше в сърцето й, защото беше нелепа, сантиментална, глупава и самоунищожителна.

Нека да гори…

Така както половината семейство на майка й беше изгорено в Аушвиц от такива като Калвин Бауърс и съсухрената купчина кости, която „Атрей“ искаха на всяка цена да съхранят.

Нека да гори.

Едва след известно време Дебора установи, че в помещението не е толкова хладно, колкото беше преди. И след още малко осъзна. Залута се безнадеждно из тъмната гробница, като търсеше в стените някаква пролука, когато разбра, че камъните са топли.

Въобразяваш си…

Това обаче беше очевидно и камъните се нагорещяваха с всяка изминала секунда. След една-две минути усети, че замириса на пушек. Приближи се пипнешком до вратата, заслуша се и чу далечен грохот и пукот на нещо ужасяващо и познато — жадно бушуващ и бързо разпространяващ се огън.

Тя и без това е мъртва.

Господи.

Къщата гореше и каменната гробница се бе превърнала в огромна пещ. Много преди солидните кедрови дървета да изгорят и пожарникарите да овладеят стихията, Дебора щеше да бъде мъртва, изсъхнала и изпечена. Непрогледният мрак в гробницата се изпълни с отчаяние и смразяващ, убийствен ужас. Думите отново се появиха като врязани в съзнанието й…

„Нека да гори…“

Не — помисли тя. — Няма да се предам.

Още не.

Заудря по вратата и започна да крещи, докато напрежението върху гърлото й я накара да повърне. Въздухът изсъхваше бързо и тя усещаше мириса на пушека, макар че не го виждаше. Промъкна се покрай стените на гробницата, като отново търсеше пролука. Паниката й нарастваше, докато въздухът ставаше все по-гъст и парлив. Положи усилия и се вторачи в мрака, в случай че пламъците отвън осветят процеп в камъните, но знаеше, че погребалната камера е издълбана в земята. Ако успееше да отмести камъните в задната част, щеше да види само плътно натрупана, сбита глинеста пръст.

Мисли!

Хрумна й да опита да се покатери нагоре, но формата на кошер на толоса правеше това невъзможно. Дори да стигнеше до върха, пак нямаше откъде да излезе. Пък и пушекът там щеше да бъде по-гъст и въздухът по-горещ, защото по всяка вероятност цялата сграда гореше.