А. Хартли - Маската на Атрей

— Хайде. — Бауърс я блъсна с дулото на пистолета.

Тя напрегна мускули и започна да слиза. Бауърс взе мощно фенерче, запали го и тръгна след нея. Дебора се наведе, за да мине под пода, и долови мирис на наскоро издялано дърво, но когато продължи по каменните стъпала, усети друга миризма — на хладна, влажна пръст. Лъчът на фенерчето се отразяваше в стените. Ставаше все по-хладно. Продължиха още надолу, когато тя видя какво има на дъното.

— Господи.

— Точно така — рече Калвин. — Внушително, нали?

В края на стъпалата имаше тежки двойни врати с масивни колони от двете страни. Над огромния трегер беше издялан каменен триъгълник с два имперски лъва. Това беше репродукция на съкровищницата на Атрей в Микена, пренесена в центъра на Атланта и издялана от гранита на Джорджия.

Дебора замря стъписана.

— Точно копие на оригинала — каза Бауърс, — направено в размер една трета от автентичния мащаб. Частни наемници я градиха тайно в продължение на десет години, но нашите хора свършиха повечето работа. Не фигурира в чертежите на къщата. Никой няма да я намери, ако претърси сградата от тавана до мазето.

Хлапакът се мъчеше да смъкне надолу сандъка на колелца.

— Не разбирам — рече Дебора. — Мислех, че… Не разбирам.

Калвин се усмихна многозначително и извади голям ключ от джоба си.

— Така и предполагах — каза той и го пъхна в ключалката. Скрит механизъм изщрака на няколко места нагоре в грамадните врати, които се отвориха.

Отвъд цареше непрогледен мрак.

— И вероятно след като видях това, ще трябва да ме убиеш? — попита Дебора. — Просто ме убеди, че си психопат.

— Не. Виж онова — отвърна Бауърс и насочи навътре лъча на фенерчето.

Помещението беше точно като гробниците толос в Микена — огромен пчелен кошер с циклопски очи, по-сив на цвят, но инак същият хладен сводест купол. Имаше обаче разлики — грамадни скоби за факли, червени знамена, изрисувани със свастики и трупът на земята.

Лежеше по гръб. Едната му ръка беше протегната, сякаш в смирена молитва.

Дебора затвори очи и стисна зъби, за да не се разридае.

До мъртвеца имаше счупена лула. Маркъс беше срещнал участта на баща си.

— Ще те заключим тук за малко — каза Калвин, — докато обсъдим плановете си, и после ще говорим.

— Убил си го в Гърция и си го пренесъл тук? Защо? — попита тя. Не че имаше значение. Говореше само защото не искаше да бъде заключена в тъмната гробница с трупа на Маркъс.

— Не, разбира се. Той дойде да ме търси. И всъщност ме намери.

— И ти го уби.

— Очевидно — отвърна Бауърс.

— Защо? — повтори Дебора и преглътна, за да прикрие треперенето в гласа си. — Той беше страстен колекционер като Ричард. Мислеше, че е намерил трупа на Агамемнон.

— Да. Докато не срещна мен. Някак успя да ме свърже с предшественика ми и откри малката ми гробница, всъщност неговата. Временно. — Калвин се ухили на шегата си. — Щом разбра каква е… — той потърси подходящи думи, — философската ми ориентация, Маркъс започна друго разследване. И когато го открих, той беше направил онова, което очевидно ти не си сторила.

— Какво? — попита Дебора, без да я е грижа вече за нищо.

— Откри какво има в сандъка.

Младият мъж с обръснатата глава, който буташе сандъка към средата на толоса, вдигна глава.

— Почти е готов — каза той. — Ей сега.

Дебора разсъждаваше трескаво. Ако се престореше, че знае повече, щеше да изглежда вероятно, че е казала на много други хора. Това можеше да запази живота й.

— Знам всичко — заяви тя.

— Точно така — презрително каза Калвин. — Разбира се.

— Знам, че ако направят балистична експертиза на пистолета ти, полицаите ще те арестуват за убийството на Сергей Волошинов, агент на МВД, когото си застрелял, защото също като мен е знаел какво има в сандъка.

Думите й го стреснаха. За миг той изглеждаше искрено изненадан, но после се усмихна.

— Искаш ли да чуеш какво друго знам? — попита Дебора, предизвиквайки мълчанието и самодоволството му.

Бауърс не й обърна внимание, а погледна младия неонацист, който протегна ръка под сандъка, намери кабела и го включи. Под одеялото блесна призрачна светлина и контурите на грубо изсечения камък се очертаха релефно. В същото време отгоре светна невидима дотогава лампа с мека светлина. Хлапакът се отдръпна към стената и се втренчи във витрината. Лицето му беше изопнато, напрегнато и дори уплашено.

— Мигът на истината — заяви Калвин, приближи се до ковчега и почтително смъкна одеялото.