А. Хартли - Маската на Атрей

— Какви? — попита тя, запазвайки донякъде предизвикателността си.

— Откога знаеш? И кой друг знае?

— Духай го.

— Не мисля, че моментът е подходящ за феминисткото ти позьорство.

Бауърс протегна ръка към пищяла си. Чу се кратък звук на отлепване и той отново се изправи с насочен малък пистолет към Дебора.

Тя се обърна да го погледне и вдигна парфюма към него.

— Кучка — презрително се ухили младежът. — Колко си жалка.

Той се приближи бързо към нея и предавайки се театрално, Дебора пусна шишенцето на земята. Парфюмът се счупи, разпръсквайки стъкла и ухание на цветя и мускус.

Калвин застана до нея и я хвана за ръката.

— Ела с нас, прави каквото ти казваме и може да доживееш до сутринта.

Дори да е истина — помисли тя, — няма голяма разлика. Никой не подозира, че съм тук. Когато Калвин разбере какво знам, ще бъда мъртва. След няколко часа, а може би и по-малко.

Хлапакът я повлече към жилището на Ричард и оттам към гаража му. Вътре беше спрял стар тъмносин микробус. Двигателят му бръмчеше. Дебора го позна веднага. Това беше онзи микробус, който се бе опитал да я изтласка от шосето. Осветлението вътре беше запалено и тя видя още един младеж с обръсната глава.

Страхотно. Бауърс има частна армия. Собствено движение „Хитлерова младеж“.

— Това е удоволствие, което не заслужаваш — рече Калвин. — Ще пътуваш отзад.

— Трябва ли да бъда щастлива?

— Разбира се. Нали това търсиш?

Дори сега, когато й предстоеше неизбежна смърт, Дебора изпита любопитство.

Трупът е вътре!

Двамата мъже бяха завързали ръцете й зад гърба с лъскава сребриста лента. Хлапакът грубо я блъсна вътре, тресна вратата и я заключи от външната страна. Дебора се преви на две на пода. Седалките бяха махнати. Бауърс и бръснатата глава седнаха отпред. Дебора се изви на една страна, за да разгледа сандъка до нея.

Голямата дървена кутия с размерите на ковчег беше боядисана в черно и не се отличаваше с нищо. Тя не виждаше горната част, тъй като върху сандъка беше метнато дебело черно одеяло, но предположи, че е стъклена. Отвътре излизаше кабел.

Тя лежеше там, усещайки присъствието на мистериозния труп до нея. Микробусът потегли.

Доколкото можеше да прецени, пътуваха петнадесетина минути. В началото и към края на пътуването се движиха относително бавно през тъмни местности и по виещи се пътища, но по средата караха бързо и сградите отвън хвърляха разкривени отражения на трепкащи светлини по тавана на микробуса. Валеше дъжд и чистачките бръмчаха монотонно и скърцаха.

Когато спряха, пръв слезе младежът и след минута Дебора чу, че задните врати се отварят. Вдигна глава.

— Слез — каза Калвин, който все още седеше на предната седалка. — Бавно. И не прави нищо глупаво, защото ще пробия дупка в черепа ти. Ясно ли е?

Тя не отговори, но се премести и прехвърли краката си на чакъла навън. Хлапакът я чакаше. Беше извадил ножа си и я гледаше насмешливо и злорадо.

— Ти ме удари в Гърция, еврейко.

Тонът му беше сприхав, а акцентът — от затънтените, бедни провинции на Джорджия. Беше озлобен и изпълнен с омраза.

— Защото ти се опита да ме убиеш, селяко — отвърна Дебора.

Той я удари в слепоочието. Чу се силен пукот и тя помисли, че е спукал тъпанчето на ухото й. От очите й потекоха сълзи. Неволно се преви на две и прехапа устни, за да потисне риданията си.

— Внимавай какво говориш — каза младият неонацист.

Тя не отговори, но се изправи, усещайки, че към тях се приближава Калвин.

— Спусни подвижната стълба — каза Бауърс. — Аз ще я държа под око.

Той срещна очите й невъзмутимо, но когато разчете в тях дълбокото презрение, сви рамене и се усмихна.

— Страхотна е, нали? — попита Калвин и й показа тънкото острие на ножа. — Германска кама от военновъздушните сили от времето на Третия райх. Получих я от моя наставник.

— Едуард Грейвс — каза тя.

Лицето му се изопна.

— Откъде знаеш? Кажи ми кой друг знае и ще сключим сделка.

— Както направи с Ричард?

— Ричард беше скапан бизнесмен. Убеден съм, че ти си по-добра.

— Не залагай на това.

Той отново сви рамене.

— Щом искаш да си мъченица, кой съм аз, че да ти попреча? — Той вдигна ножа пред очите й.

За секунда тя мерна отражението на лицето си в острието. Изглеждаше някак далечна, образ от сън, мъгляв и странен, призрачна морска сирена, издигаща се от вълните.

— Помогни ми — каза хлапакът, който смъкваше големия черен сандък надолу по подвижната стълба. Дървеният ковчег все още беше покрит с одеялото.