А. Хартли - Маската на Атрей

— Знаеш ли, мисля, че така е най-добре. — Видът му беше неузнаваем. — Не бих издържал отново да ме докосваш.

Дебора обтегна мускули, но не отговори.

— Чу ли какво казах? — попита Бауърс, все още спокойно, и сетне добави шепнешком, почти нежно: — Еврейке.

Той сви юмрук и дръпна назад ръката си, за да замахне. Дебора се хвърли напред, заби глава в стомаха му и го блъсна с всичките сили на краката си. Юмрукът му се стовари върху рамото й. Заболя я, но ударът й го изкара от равновесие и атаката й го простря по гръб. Главата му се тресна в плочките на пода и глухо изкънтя. Дебора изтръпна, докато пълзеше покрай него, но не се надяваше, че падането го е убило.

Бауърс лежеше там и тя се надвеси над него. По главата му нямаше кръв и въпреки че беше изцъклил очи, тя знаеше, че всеки момент може да стане. Дебора го прескочи тромаво, отвори вратата на тоалетната и хукна към вътрешността на музея.

Трябва да намеря телефон.

Тя побягна като залиташе към кабинета и търсеше ключовете. Глезените й започнаха да се огъват и големите й крачки станаха несигурни.

Не сега. Няма време за болка.

Стигна до фоайето, когато чу, че вратата на тоалетната се тресна в стената. Бауърс идваше.

Дебора се поколеба. Ако влезеше в кабинета, нямаше да има къде да избяга. Той вероятно щеше да разбие вратата и да нахълта, преди да е успяла да се обади по телефона. Обаждането щеше да почака. Трябваше да излезе от музея. Пътят беше само осемстотин метра и тя познаваше района по-добре от Бауърс.

Дебора се обърна, за да прекоси фоайето и го видя. Той беше зад ужасния корабен нос и се отправяше към изхода, като се препъваше, приведен на една страна, досущ потъващ галеон. Може би ударът по главата му беше причинил леко мозъчно сътресение.

Добре — помисли тя.

Бауърс очевидно смяташе, че Дебора вече е излязла. Вероятно му беше изтекла малко кръв, бе изпаднал в безсъзнание за минута-две и бе загубил представа за времето.

Добре.

Но не достатъчно. Дебора затаи дъх. Надяваше се, че той ще изскочи навън в дъжда и тя ще успее да се заключи в кабинета и да се обади на Сернига. Бауърс обаче забави крачка, спря и като див звяр се втренчи в затворените врати, а после рязко се завъртя и се наведе. Изглежда, видя нещо на земята. Дебора надникна покрай зеленикавата жена змия със зловеща усмивка и сърцето й сякаш подскочи. Бауърс протегна ръце към бял найлонов плик и го докосна с дланта си.

Смътно, като отзвук от безсмислен, несвързан сън, Дебора осъзна, че това е китайската храна.

Проверява дали все още е топла.

Само допреди няколко минути това щеше да бъде вечерята им, споделеното им преживяване, любовната игра. Споменът беше толкова уродлив и извратен, че й отне секунда, докато разбере, че всъщност той се опитва да установи колко време е бил в безсъзнание и колко далеч е избягала Дебора. Бауърс бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон, изправи се и започна да натиска бутоните.

Дебора тръгна веднага щом чу приглушения му глас. Направи две-три крачки, когато глезенът й се огъна и тя тромаво се спъна. Но не откъсваше очи от мъжа, шепнещ по телефона. Гласът му отекна за миг и той се обърна и я видя, докато Дебора хукна по тъмния коридор към двойните врати.

Тя познаваше музея като пръстите на ръката си. Можеше да се скрие. Да заобиколи. Да влезе в жилището на Ричард и да се измъкне оттам…

Двойните врати се отвориха с трясък и пред нея застана хлапакът с бръснатата глава и татуировките, когото бе оставила да лежи в безсъзнание на стълбите под земята в Микена. Белият заек.

— Да — каза той по телефона, който притискаше под брадичката си, и се насочи към нея. — Виждам я.

Младежът извади кама и я размаха като фокусник или танцьор в стриптийз. Ножът се различаваше от онзи, който носеше в Гърция. Острието беше дълго и тънко, а дръжката леко извита надолу. На върха имаше малка свастика. С този нож беше убит Ричард. Камата на Калвин — разочаровано и тъжно помисли Дебора.

Нямаше къде да избяга. Бауърс беше зад нея и се приближаваше бързо. Младежът отпред си тананикаше и я наблюдаваше.

Дебора можеше да атакува единия, но изгледите й за успех не й харесваха. Липсваше елементът на изненада и другият бързо щеше да се нахвърли върху нея. Тя нямаше оръжие, нито шанс да избяга. Никакъв шанс.

Дебора бързо извади от чантата си парфюма „Шанел №5“ и го насочи към бръснатата глава. Той трепна, но не от страх за очите си, а в конвулсия на кикот.

— Хвърли го — заповяда Калвин. Гласът му прозвуча предпазливо, сякаш шишенцето съдържаше нервнопаралитичен газ. — Няма да те нараним. Искам да ти задам няколко въпроса.