А. Хартли - Маската на Атрей

— Не мърдай — рече Калвин.

Не беше необходимо да я предупреждава, тъй като нямаше къде да избяга. Той за секунди щеше да я застреля.

Бауърс се обърна и подпря сандъка, докато младежът го насочваше надолу.

— Трябва да го вкараме вътре — каза хлапакът. — А тя?

Дебора внезапно изпита потребност да говори и да отклони за малко събитията.

— Питаш откога знам? Отдавна. Спомняш ли си нощта, която прекарахме в Атина, Джорджия, когато каза, че знаеш как те поглежда Ричард? Когато се запознахме, ти спомена, че не си го виждал. И още: единственият друг човек, освен мен, виждал адреса, на който лабораторията щеше да изпрати резултатите, си ти. Смяташ ли, че не ми е хрумвало и тази връзка: докато ти изпращах подробности за движението ми в Гърция, някакъв маниак ме преследваше и се опитваше да ме убие? И е мислел, че знам нещо, защото ти ме видя да гледам в компютъра на Ричард. Само ти знаеше, че съм видяла писмото, което си изпратил на Ричард в музея. И преди това. В деня, когато се запознахме, ти каза, че индианската томахавка е „варварско“ оръжие. Мислиш, че не свързах тези неща и не се досетих, че си малоумен привърженик на расистката теория за превъзходството на бялата раса?

Не беше точно така — обади се вътрешният й глас. — Би трябвало, но допреди малко не свързваше фактите. Направи го едва когато видя татуировката му. Ако не друго, трябваше поне да се досетиш, че мъже като него не се увличат от жени като теб.

Тогава не знаеше. Поне не беше сигурна.

Калвин я погледна. Дъждът се стичаше по лицето й.

— Е, на кого друг каза?

Дебора не отговори. Вторачи се в лицето му с цялата си предизвикателност и презрение, които можа да събере.

Той се усмихна развеселено и малко недоверчиво. Очевидно не й вярваше, но това беше хубаво. Засега.

— Ще я затворим — каза Бауърс, — докато е готова да говори. Ако се съмнява в сериозните ни намерения, скоро ще види нещо, което ще я убеди в противното.

Дебора предположи, че се намира в къща. Постройката обаче беше странна и не изглеждаше като никоя от онези, които беше виждала. Приличаше по-скоро на древногръцки храм, направен от бял камък и с колони с орнаменти. Сернига беше предположил, че „Атрей“ са наследили много пари от сенчестия бизнес на основателя си по време на войната. Нищо чудно сградата да е била построена с тези средства.

Микробусът беше паркиран отзад, в нещо като вътрешен двор, крилата на причудливата къща го скриваха от любопитни очи. Въпреки че чуваше непостоянния шум на автомобилното движение наблизо, Дебора нямаше представа откъде идва.

— Изградена е от предшественика ми — каза Калвин, докато я водеше за лакътя, — човекът, който задвижи всичко преди петдесет години. Господин Едуард Грейвс. Велика личност и добър мой приятел. Почти баща. Иска ми се да беше доживял да я види. Поддържам я като ритуална зала за нашата малка организация.

— Буржоазна грозотия — отбеляза Дебора.

— Нямам предвид къщата, макар че той построи и нея. Къщата не е важна. Това е само фасада.

— Какво има зад нея?

— Ще разбереш — доволно и като че ли малко развълнувано, отвърна Калвин.

До големите двойни врати водеха каменни стъпала и Дебора се насочи към тях. Хлапакът извади подвижната стълба от задната част на микробуса.

Тя спря, чакайки Калвин да отключи вратите, като се дръпна от младежа с неговите цинични змийски очи, и се запита дали да не направи опит да избяга. Ако го стореше, те сигурно щяха да я застрелят, но дали тази участ нямаше да бъде много по-добра от онова, което я чакаше вътре?

— Влизай — заповяда Бауърс и я покани с церемониален жест на благородник от осемнадесети век.

Влязоха в квадратно фоайе и тръгнаха по коридор с черен дървен под и картини в рамки — атлетични мъжки тела, скалисти пейзажи и древни оръжия. На едната стена имаше старинни снимки на статуи със свастики, всички от края на тридесетте години на двадесети век и с надписи „Берлин“. Едната показваше нацист от висшето командване в пълна униформа, който разглеждаше прочутата мраморна статуя на дискохвъргач.

Без да я изпуска от прицел, Бауърс спря и издърпа ориенталския килим от пода, разкривайки под него правоъгълник, изрязан в дъските. Той щракна две скрити месингови ключалки и подът бавно се отмести и се спусна надолу. Под капака се показаха стръмни каменни стъпала, водещи към подземието на къщата.

— Слизай — нареди Калвин, още по-доволен от изражението й.

Дебора предпазливо се наведе и неспокойно надникна надолу. Големите каменни блокове на стените й изглеждаха познати.