А. Хартли - Маската на Атрей

В сандъка имаше съсухрено човешко тяло. Лицето беше скрито под лъскава златна маска. Трупът беше покрит с изцапано, избеляло червено знаме със стилизиран черен орел.

— Трябвало е да го оставите да вони в Берлин — отбеляза Дебора.

Бръснатата глава рязко се обърна и я погледна и за миг й се стори, че е прекалила. Калвин обаче се ухили мазно и самодоволно и това, изглежда, успокои съмишленика му.

— Нашият генерал най-после е у дома — измърмори Бауърс. В очите му блесна нещо, каквото Дебора не беше виждала дотогава. — И мисията на „Атрей“ е изпълнена. Донесохме тленните останки на Адолф Хитлер в Америка и хората ще се тълпят да видят костите му. Кой би се изправил пред такава армия?

Дебора се оказа права. Това нямаше да я спаси, но поне беше права.

— Тя знаеше — каза младежът.

— Няма значение — отвърна Калвин, все още усмихвайки се на трофея си.

— Трябва да поговорим. Веднага.

Бауърс най-после отмести немигащите си очи от мумифицирания труп, и го погледна. Той разбра безпокойството на хлапака, кимна и тръгна към изхода.

— А нея? — попита младият неонацист.

— Заключи я. — Калвин се обърна и се усмихна на Дебора. — Засега.

Дебора седеше в гробницата, колкото е възможно по-далеч от трупа на Маркъс, гледаше сандъка със стъкления капак, върху който беше фокусирана единствената лампа в помещението, и се опитваше да мисли. Беше затаила подозренията си към Калвин с неясната надежда, че ако е замесен, може да научи от него къде е оръжието и какво представлява. Е, сега знаеше. Но това съвсем не й помагаше.

Имаш ли представа защо пренебрегваше подозренията си към Калвин? — обади се вътрешният й глас.

Беше ги пренебрегвала, защото в случай, че не бяха истина…

Ако можеше да се убедиш, че не са истина…

… тогава може би щяха да заживеят в спретната къща с бяла оградка, а наоколо да тичат двете им дечица?

Беше потиснала съмненията си, за да даде шанс на връзката им — като същинска нещастна героиня от телевизионен филм. А сега любимият й и неговият главорез щяха да я убият. Преди това щяха да я изтезават, докато признаеше, че не е казала на федералните агенти, и после щяха да я убият и да поръсят кръвта й в някакъв псевдопримитивен погребален ритуал, посветен на извратения касапин на милиони.

Дебора стана, приближи се до сандъка и потърси резе. Намери две, по едно в двата края, щракна ги и вдигна стъкления капак. Трупът не миришеше на нищо, освен може би на формалдехид, макар че вероятно си въобразяваше. Тя протегна ръце, хвана маската и я вдигна.

Лицето под нея беше съсухрено и обезобразено, но определено мъжко. Имаше малки, четинести мустаци под носа и кичур рядка черна коса на челото, паднал над дупка от куршум. Очите бяха затворени и хлътнали.

Смъртта на колко души е причинил този човек? И още колко ще загинат заради полуизгнилите му кости?

Дебора потърси оръжие — камък, с който да разбие на парчета трупа. Последният й акт на предизвикателство.

Можеш да опиташ нещо друго — посъветва я вътрешният й глас.

Тя се замисли върху идеята и обиколи ковчега. Нямаше какво друго да направи. По-добре да опита.

Приключи за петнадесетина минути и задърпа електрическия кабел, докато го изтръгна от стената. Лампата угасна и помещението потъна в мрак. Дебора седна на студения камък и се заслуша в приглушения тътен на гръмотевиците навън. Очите й безуспешно се опитваха да различат очертания в тъмнината. След известно време ключалката изщрака. Дебора скочи и вратата се отвори.

Може би е Сернига.

В гробницата обаче влязоха младият неонацист и Калвин.

— Кучката е повредила осветлението.

— Няма значение — отвърна Бауърс.

— Не виждам нищо. — Жестоките малки очи на хлапака се взираха в мрака.

Дебора реши, че двамата изглеждат развълнувани и леко паникьосани, и се зарадва. Бяха разтревожени, че може би някак е успяла да доведе там федералните агенти.

— Промяна на плана — съобщи Калвин. Гласът му отново стана спокоен.

Младежът хвърли одеялото върху сандъка и го забута към изхода, а Бауърс насочи пистолета си към лицето й и се усмихна.

— Сбогом, Дебора.

Тя не се поколеба. В мига, в който видя оръжието, отстъпи назад. Калвин беше добре осветен, но по раздразненото му изражение тя разбра, че я е изгубил в сенките. Дулото на пистолета му потрепери, докато я търсеше. Дебора направи още две безшумни крачки назад и легна на пода. Очите й бяха приковани в осветеното пространство, където Калвин стоеше неподвижно, а младежът с обръснатата глава буташе сандъка нагоре по стълбите. Тя събу едната си обувка и я хвърли. Обувката падна на три метра встрани от нея и звукът накара Калвин да се прицели. Той стреля веднъж и после още два пъти. Звуците отекнаха оглушително в затвореното пространство.