А. Хартли - Маската на Атрей

— Съгласна съм.

— Направих разпечатка на меню от интернет — каза Калвин, когато Дебора влезе в кабинета на музея. — От ресторант-градина „Хонконг“.

— Мислех, че първо ще видим как ще потръгнат нещата, преди да направим нещо прибързано.

— Действах по интуиция.

Те все още не се усмихваха един на друг.

— И на какво се основаваше интуицията ти?

— Реших, че ще дойдеш да се извиниш и че си притеснена, съдейки по онова, което чух за къщата в Палмето. И че трябва да бъда по-състрадателен, отколкото заслужаваш…

— Млъкни и ми дай менюто.

Калвин най-после се ухили, Дебора също.

— Какво искаш?

— Пиле „кунг пао“ — отговори тя.

— Друго?

— Пръчици за хранене.

— Друго?

Калвин застана до нея. Тонът му беше весел и закачлив.

— Имаш предвид какво друго ще искам, освен храна? — Дебора вдигна глава и се усмихна, когато той плъзна ръце около талията й.

— Точно така.

— Чакай да помисля. Смятам, че това е всичко. Може би и пролетно рулце.

Калвин се засмя и леко я отблъсна.

— Обичаш да ме дразниш.

— Момичетата трябва да ядат. По-късно ще обсъдим десерта.

— Добре — съгласи се той. — Искаш ли да се поразходим и заедно да вземем храната? Тук съм от няколко часа, пък и ти имаш да обясняваш много неща.

Музеят беше сгушен в една зелена долина, близо до поток, на двеста метра от главния път — и докато вървяха под дъбовете и евкалиптите, свежестта на дъждовната нощ беше опияняваща.

Калвин изслуша съкратената й история за последните няколко дни и я хвана за ръката, когато Дебора каза, че е отговорна за смъртта на двамата гърци.

— Не си виновна. Единствените отговорни за убийството им са онези, които са ги застреляли.

Тя стисна ръката му и го погледна. Калвин беше с тънка бяла тениска и риза в цвят каки, с панталон от военен плат и спортни обувки. Наричаше ги „неофициалното облекло на адвоката от Юга“. На кехлибарената светлина на жълтите лампи лицето му изглеждаше съвършено симетрично, волево и красиво. Дебора се усмихна — награда за съчувствието му и след малко двамата стигнаха до ресторанта, голям, огрян в червени светлини.

Храната им скоро беше готова и пакетирана, но това не ги спаси от дъжда. Започна да вали сериозно, когато излязоха навън. Отначало се подслониха под огромната червена порта на ресторанта, но после решиха, че ще завали още по-силно, и побягнаха.

Първата гръмотевица изтрещя, когато изминаха две преки, и някъде в центъра на града блесна мълния. Двамата се засмяха и продължиха да вървят. Калвин затананика прочутата песен на Фред Астер „Пея си в дъжда“ и Дебора въодушевено затанцува в дълбока локва, като напълни обувките си. Водата шуртеше по водосточните тръби и с гръмогласен рев се вливаше в каналите. Дори изкълченият глезен не можа да развали приповдигнатото й настроение от приятното вълнение, че бяга под дъжда с този красив мъж, усеща как дрехите й залепват за тялото и от косите й се стича вода. Трябваше да се съблекат веднага щом влезеха вътре. Това беше единственото разумно нещо…

Стигнаха до вратите на музея. Дебора се опитваше да пъхне ключа в ключалката и се смееше толкова силно, че едва се държеше на краката си. Беше мокра от главата до петите, сякаш бе лежала във вана с дрехите. Калвин изхлузи ризата си и остана по тениска.

Двамата едва не паднаха, когато вратата се отвори. Смехът им отекна безразсъдно в хладното и тихо фоайе. Дебора имаше чувството, че е дете и я напушва неудържим смях, докато седи в Храма, и непреодолимото добро настроение раздира изпълнената с почит тишина. Калвин затвори вратата и се обърна към нея, ухилен до уши.

— Мисля, че се намокрих — каза той.

Дебора го погледна.

От ръкавите на ризата му капеше вода. Лампите на входа осветиха силуета му на фона на тъмното, обляно в дъжд стъкло зад него. Бялата тениска беше залепнала за изваяните му като на статуя гърди и стомах. Материята беше тънка и бе станала прозрачна от водата. И Дебора видя линиите върху плътта му — черни и синкави, татуировка на погребална маска с германски орел отгоре и една дума: Атрей.

Истина е — помисли Дебора.

Беше се съмнявала, опасявала и се бе мъчила да не повярва, но се оказа истина.

Ако отместя поглед и се държа нормално, може би Калвин няма да забележи, че съм я видяла — разсъждаваше тя. — Той ще се изсуши или отново ще си облече ризата и ще реши, че не съм видяла татуировката. Ще помисли, че му се е разминало както в хотела в Атина, Джорджия, когато угаси лампата в стаята. Ще прецени, че не знам какъв е.