А. Хартли - Маската на Атрей

Сякаш не смееше да диша и едва изрече думите. Дебора усещаше как стаята се зарежда с напрегнато мълчание и бдителност. Дали винаги беше таила искра надежда, че баща й не е смешникът, за какъвто го смятаха. Това вероятно обяснява защо беше позволила на Дебора да види книжата, които не искаше да прочете сама.

Дебора я наблюдаваше, докато рускинята се бореше с чувствата си, и се зарадва, че може да бъде откровена.

— Не, не мисля, че е бил луд. — Тя млъкна, все още изумена от идеята. — Смятам, че е бил прав.

И тогава Александра се разрида за себе си и за мъртвия си баща.

Сега вече знаеше всичко. От време на време имаше усещането, че е на погрешен път и сюжета, който разплита, е пълен абсурд — и сега знаеше защо. Наистина това нямаше нищо общо с археологията, освен само факта, че нацистите се бяха смятали за приемници на древните гърци. Хитлер се беше отъждествявал на съвременен Агамемнон, водещ ксенофобската си война срещу малцинствата — и когато войната беше свършила и той се беше самоубил, беше поискал да бъде положен в гроба в цялото си величие, като древногръцки цар.

Дебора си спомни разговора със занаятчията от Микени за известните нацисти, касапи и психопати като Химлер и Гьобелс, които посещавали историческите местности. Те смятаха Шлиман за тевтонски супермен, отчасти защото беше открил други супермени — героите от армията на Агамемнон. Във всичко това имаше някаква извратена логика. Ето защо Хитлер бе поискал през 1936 година Олимпийските игри да се състоят в Берлин. Според него Германия имаше това право като наследник на древногръцкия физически и културен елит.

Преди да тръгне за летището, в московска книжарница Дебора прелисти книга за нацистката естетика. Направи го уплашено, страхувайки се, че ще има снимки на жестокости и извращения, но не се оказа така. Нацисткото изкуство беше сдържано и класическо и се дистанцираше от абстрактното и експресивното за сметка на консервативното. Изкуството и архитектурата на древна Гърция бяха издигнати в култ. Книгата беше пълна със строителни планове — някои начертани от самия Хитлер, които приличаха на Партенона в Атина, както и със статуи, очевидно проектирани или копирани от класически оригинали. Дори арийската политическа „философия“ се основаваше на гръцко-римската естетика или поне представляваше неин националсоциалистически, етноцентристки и расистки вариант. Това показваше, че упадъкът на античния свят и израждането му в съвременен вариант беше пряка последица от кръстосване с расизма. Прочиствайки се от „низшите раси“, нацистите мислеха, че пресъздават и възобновяват златна ера в изкуството и културата по примера на древна Гърция.

И накрая бяха облекли техния генерал в погребалните доспехи на Агамемнон като заслуга за неговото класическо достойнство и имперски амбиции, но артефактите — независимо дали знаеха, че са фалшиви или не — бяха само украса: погребални труфила. Важното беше тялото.

Дебора беше поразена от факта, че в книжата на Волошинов не се споменаваше вероятността Хитлер да не е умрял в бункера. Там се разказваше само как истинският труп се е изплъзнал от ръцете на руснаците, а не за предположението на Сталин, че Хитлер може да е избягал. В хипотезата имаше прекалено много информация, за да придаде достоверност на тази конспиративна теория, макар че известно време беше широко обсъждана. Това обаче повдигаше друг въпрос. Защо докато страната около тях пламтеше, нацистите си бяха направили труда да съхранят трупа на мъртвия си водач, виновен за всички провалени планове?

За идните поколения — мрачно отбеляза вътрешният й глас.

Трупът не беше обикновен, а икона, символ, паметник — подобно на мумията на Ленин, останала до Кремъл години след като създадената от него социалистическа система най-после се беше сринала. Какъвто и друг мотив да имаха, за да унищожат заровените в Магдебург останки, руснаците знаеха, че мъченикът, загинал за обречена кауза, е почти толкова опасен, колкото живия човек, и костите му щяха да бъдат съсредоточие за симпатизанти на нацизма…

Е, добре — помисли Дебора. — А по-нататък?

При руснаците беше останал за разпознаване двойник на Хитлер, а по пътя за Швейцария истинското тяло, издокарано в пълната си микенска премяна, беше пресрещнато от военна част — танков батальон, състоящ се изцяло от чернокожи.

Нещо откачено — промълви Дебора.

Това беше казал бащата на Тоня на танкиста Томас Морис за онова, което беше видял в сандъка. Нещо откачено.