А. Хартли - Маската на Атрей

— Магия?

— Така им се струва. Тялото не е само знаме, а талисман, икона и абсолютен символ на всичко, в което вярват и което представляват.

— Добре, но как се превръща в оръжие?

— Хората се съюзяват около подобен символ. Трупът е трябвало да бъде унищожен преди десетилетия от враговете на Хитлер и нацизма. Ако тялото се появи сега в цялото си величие, това за тях би било нещо като възкресение, победа и военен триумф. И навярно членовете на групировката „Атрей“ мислят, че ще им даде сила да поведат война.

— Срещу кого?

— Срещу евреите, арабите, чернокожите, хомосексуалистите, недъгавите, хората с леви убеждения, смесените бракове — отвърна Дебора, като отброяваше на пръстите си. — И срещу всеки, който се застъпва за тях и вярва в правото им на съществуване.

Двамата се умълчаха неспокойно и се втренчиха в нея.

— Преоткриването на трупа на Хитлер в ръцете на неговите привърженици може би е точно онова, което е необходимо да задвижи нещата.

— Това не може да се случи тук — тихо каза Кийн.

— Дано да сте прав — отговори Дебора.

— Дори да го направят, не могат да победят.

— Не победиха последния път, но се замислете какво стана оттогава. Във всеки случай няма да бъде като преди, с танкове, униформи и свастики, а ще бъде под формата на терористични атаки — взривяване на мост, стрелба в „Макдоналдс“, бомба в електроцентрала. Не е необходимо да бъде открита война с непредсказуеми последици.

Настъпи дълго мълчание и после Сернига стана. Изглеждаше обезпокоен, сякаш бе подреждал ребус, а Дебора беше разместила всичко. Сега картината беше различна, по-странна и тревожна отпреди, но имаше логика.

— Не знам — каза агентът на ФБР. — Изглежда… не знам. Но трябва да разнищим този въпрос. Не казвам, че сте права, но в предположението ви може да има нещо вярно.

Дебора кимна. Кийн наведе глава и се вторачи в обувките си.

— Вижте — каза Сернига, променяйки тона си, докато вървеше към вратата, — бях прекалено строг към вас. Не сте виновна за смъртта на гърците. Не сте ги застреляли вие…

— Знам, но ако ви бях казала…

Той изчака.

Тя прехапа устни и кимна.

— Има ли кой да бъде до вас? — попита Сернига. — Приятели? Семейство?

Дебора отмести поглед встрани.

— Да, има някой — отвърна тя, като се запита дали това все още е вярно.

Двамата полицаи си тръгнаха. Дебора седна на ръба на леглото и се втренчи в нощния мрак и дъжда през прозореца. Ръмежът ту спираше, ту започваше отново, още по-силно. На запад проблясваха светкавици.

Тя отвори тефтерчето си с адресите и намери номера на Тоня. Не знаеше дали все още е валиден и не си спомняше да го е използвала, но нямаше други координати. Телефонът звъня известно време, докато се включи секретарят. Дебора измънка извинение и после още по-непохватно избъбри нещо като план, някаква нелепа стратегия уж за непредвидени обстоятелства, включваща всичко, което Тоня наричаше „женско“ — грим, парфюм и така нататък.

Звънна и на Калвин в дома му и отново й отговори телефонен секретар. Не можа да измисли нещо кратко и остроумно, което би било уместно в случая, особено ако той седеше там и слушаше, и затвори. Беше твърде късно, но провери и в кантората и пак се свърза с гласовата му поща. Приготвяше се да си легне, когато си спомни за навика му да работи до късно в музея, и реши да отиде там, сякаш случайно, уж да свърши нещо.

Готова ли си да обясниш защо не му говореше след посещението в лабораторията на ЦПИИ? И защо отново избяга от страната, без да пророниш дума? — обади се вътрешният й глас.

Дебора се облече и докато заключваше вратата на апартамента си, набра от мобилния си телефон номера на музея.

Звъня дълго и най-накрая някой вдигна слушалката. Беше Калвин и гласът му прозвуча нетърпеливо.

— Да, Дебора, какво има?

— Как разбра, че съм аз?

— Кой друг може да се обажда по това време?

— Идвам — заяви тя. Не искаше да се извинява по телефона.

— Ей така? — Калвин беше ядосан и тя не можеше да го обвини. — Напускаш страната, без да ми се обадиш, а после неочаквано се появяваш на прага ми…

— Всъщност на моя праг — поправи го Дебора, опитвайки се остроумничи и да разведри атмосферата. — Ти си в моя музей.

— Все едно.

— Може ли да говорим на четири очи?

Той явно се замисли.

— Добре.

— Да донеса ли нещо? Китайска храна?

— Защо не дойдеш и да видим как ще потръгнат нещата, преди да предприемем нещо прибързано?