А. Хартли - Маската на Атрей

— Погребалната маска оцеля ли от пожара? — неочаквано попита тя.

— Да, но не е в такова състояние, че да можете да я покажете в музея. Съжалявам.

— Няма защо. На Маркъс би му харесало да изгори на погребалната клада с маската на Агамемнон на лицето — тъжно се усмихна Дебора.

— Знаете ли, че когато германците са нападнали Гърция, Хитлер е издал изрична заповед Атина да не бъде бомбардирана? Смятал е града за свой духовен дом. Казват, че Втората световна война е модерна по отношение на технологиите, но древна, що се отнася до целите.

— Изтребването на врага — каза Дебора. — Разрушаването на чуждите градове, култури и народи, смятани за по-нисши.

— Величави цели за малка организация като „Атрей“, като се има предвид, че никога не са имали повече от двама членове — рече Сернига. — Предполагам, че това е цената на конспиративността и манията за преследване. Не са могли да завербуват много хора. Въпреки това обаче очевидно са имали един тон пари.

— От Грейвс?

На лицето на федералния агент се изписа озадаченост.

— Едуард Грейвс, военният полицай — поясни Дебора.

— Да. Той изглежда е събрал много пари, докато е бил във Франция, и ги е използвал, когато се е върнал в Щатите. Забележителен предприемач и бизнесмен. При това почтен.

Дебора уморено въздъхна. Не виждаше парадокс в този факт.

— Сега, след като знаем кой е ръководил „Атрей“, ще можем да получим достъп до банковите им сметки. Калвин Бауърс сигурно има огромно богатство. Било му е необходимо, за да дирижира план с такива мащаби.

Дебора отмести поглед. Известно време самоувереният вид и властността на Калвин я бяха заинтригували, дори привлекли. Споменът я разстрои. Смяташе, че е неуязвима пред такива неща.

По-добре внимавай следващия път… — подсказа й гласът отвътре.

— Знаехте ли, когато се срещахте с Бауърс? — попита Сернига, прекъсвайки мислите й.

— Какво? — Тя се размърда неспокойно от втренчения му поглед.

— Знаехте ли, че той е нацистът, убил Ричард?

Дебора не каза нищо, а сетне поклати глава.

Сернига и Кийн си тръгнаха. Тя седя неподвижно десетина минути, мислите й се рееха от Маркъс и Ричард към Калвин. Беше убедена доскоро, че маската на Атрей е златният накит, сложен на лицето на труп от античността — но не се беше оказало така. Това беше фасадата, която Калвин и подобните нему си слагаха всеки ден. Тази постоянна маскировка на нормални хора им позволяваше да живеят на света, без никой да ги познае, неуязвими за паниката, ужаса и недоверието, които истинските им лица биха предизвикали. Колко от тях продължаваха да живеят незабележими в Джорджия и в цяла Америка, но тайно мразеха, ненавиждаха и желаеха изтребването на всички, които не изглеждаха, не мислеха и не обичаха като тях? Мисълта смрази кръвта й и я потисна, като желязно менгеме, стягащо сърцето и белите й дробове.

Децата и техните бащи.

Заради това беше всичко. Дебора, Тоня, Маркъс и Александра и техните бащи. До известна степен Ричард. Може би дори Калвин и Грейвс, военният полицай фашист, негов наставник в „Атрей“. Самият Атрей и Агамемнон. Агамемнон и Орест, който отмъщава за своята майка убийца… Приам и Хектор. Ахил и Пир. Безбройните, безименни жертви в лагерите на смъртта. Родители и деца. Проклятието на Атрей беше повторение на убийствата и отмъщенията, сполетели потомците му. Дебора осъзна как проклятието се просмуква като кръв в платно — или като зараза. Тя се обърна да потърси книгата си — „Възходът и падението на нацистка Германия“.

Калвин беше мъртъв. Беше се самоубил, защото не можеше да продължи да живее с мисълта за поражението си. Разбира се, ако зъбните анализи съвпаднеха. Но кой друг би могъл да бъде? „Атрей“ имаше двама членове. Жалка организация. Но омразата в душите им беше неизмерима и смъртоносна.

Дебора трепна, изведнъж обезпокоена.

Двама? Не. Имаше и трети. Тя го зърна само веднъж, докато той сядаше в микробуса, с който я бяха закарали в гробницата на Калвин.

Това означава, че…

Трябваше да се обади на Сернига. Дебора се обърна и в същия миг чу издайническото изщракване на ключалката. Библиотеката зад нея бавно започна да се отваря.

Хладината, която смрази гърба й, сигурно беше въображаема.

— Здравей, Калвин — без да се обръща, каза Дебора.

Той мина покрай нея, приближи се до вратата и заключи. Изглеждаше измъчен и изтощен. Обичайното му спокойствие го беше напуснало. Модният му костюм беше измачкан, косата му беше разрошена и лицето му беше изцапано с прахоляк, моторно масло и кръв. Отново държеше дългата нацистка кама, която обаче сега висеше на пръстите му, сякаш беше забравил, че е там. Това му придаваше непредсказуемостта на психопат.