А. Хартли: Маската на Атрей

— Много щедро от ваша страна — отвърна Дебора с облекчение.

Раздялата със Сдружението и съмнителните му интереси щеше да й предостави неописуемо голяма свобода в музея и да премахне нарастващите подозрения, граничещи с чувство за вина, че приема парите им.

— Това е най-малкото, което можем да направим — усмихна се Уебстър като показа влажния си, лигав език.

— Избрали сте интересен момент. Защо Сдружението се разпуска точно сега?

— Струва ни се подходящо.

— ФБР смятат, че „Атрей“ е била свързана с други, по-легитимни делови интереси. Мислят, че те са представлявали нещо като твърдо ядро, ударен отряд, зад който стоят умерени организации, но със същите убеждения за превъзходство на бялата раса…

— Сериозно? Не бях чувал за такава организация.

— Убедена съм, че не знаеш. Те са били нещо като звено на терористична организация. Смятахме, че са се сдобили с особено мощно оръжие, но се оказа, че оръжието е по-скоро идеологическо, отколкото физическо.

— Нима? — продължи да се усмихва Уебстър, като се правеше на любезен и заинтригуван. — Казваш „Атрей“? Звучи латинско.

— Гръцко. Атрей е бил баща на обречен дом, отговорен за най-отвратителните актове на бруталност срещу членовете на собственото си семейство, заради които потомците му били прокълнати да водят безсмислени войни и да умират от насилствена смърт от ръцете на роднините си. Тъй като олицетворява насилие и омраза и е свързан с древната слава на Гърция, неонацистите са превърнали Атрей в свой символ, въплъщение на всичко, което искат да постигнат, особено срещу хора като Тоня и мен.

— Невероятно.

— Да.

Той се усмихна мрачно и сухо.

— С хората като теб винаги ще бъде така, нали? Винаги ще има някаква кауза, която да се отстоява, или несправедливост, която трябва да бъде поправена.

— Искрено се надявам.

— Кръстоносните походи са скъпи — добронамерено отбеляза Уебстър.

— Знам, но си заслужават. Преди няколко месеца тук наблизо убиха бездомник. Руснак. Той водеше кръстоносен поход. Неговата борба и обсебеност му струваха всичко.

— Пак започваш — усмихна се Харви.

— Вчера получих писмо от дъщеря му. Правителството му е върнало спечелените от него награди и му е дало посмъртно специален орден за заслуги към родината.

— Но той не е възкръснал, нали?

— Не, но дъщеря му отново го обича и това е най-важното.

Докато Дебора отминаваше, мобилният й телефон иззвъня. Обаждаше се Сернига. Искал да дойде на благотворителния прием в знак на подкрепа, но бил зает. Радвал се, че Дебора е добре и музеят отново е стъпил на краката си. Накрая я попита дали иска да пийнат по чашка някоя вечер, за да „наваксат“.

Тя погледна към гостите, пръснати под големия зеленикав корабен нос с жената дракон, вече доказано автентичен, от седемнадесети век. Дебора вече беше свикнала с нея. Все още я намираше за ужасяваща, но във фигурата имаше и нещо остроумно, сякаш беше последната горчива шега на Ричард — за нейна сметка, разбира се — и вече я харесваше.

— Благодаря — каза тя на Сернига. — Оценявам предложението.

— И?

— Знаете къде да ме намерите.

— Да — неуверено отговори той.

Дебора се огледа за Тоня. Въпреки обещаващото поведение на служителите от фирмата за кетъринг в началото, те пак бяха оставили една маса, отрупана с остатъци от коктейла — салфетки и употребени чинии. Трябваше учтиво, но твърдо да изпрати гостите, за да се върне към работата си и да си легне в разумен час. Следващият ден беше събота и тя беше решила, както каза и по телефона на изумената си майка предишната вечер, да отиде на шабат балак — за пръв път, откакто се беше преместила в Атланта. Това щеше да отбележи новото начало и да бъде по-интересно от червилото, което отново беше прибрала в шкафчето под мивката за неопределено бъдеще. Щеше да се сбогува с Ричард, Маркъс и може би дори с баща си и с безименните мъртъвци от семейството на баба й с думите от „Кадиш“-а, които помнеше.

„Всемогъщи и вечен Отче, в радост и в тъга Ти, източникът на нашия живот, си винаги с нас. Като си спомняме с обич онези, които Ти извика при Теб, ние ти благодарим за примера на техния живот, за нашето ценно познанство с тях, за скъпите спомени и непресъхващото вдъхновение, което те оставиха. В памет на покойниците, които са свързани с Теб чрез вечен живот, нека нашият живот бъде отдаден в служене на Теб. Всички скърбящи Те молим за утеха. Въпреки че може да не разбират намеренията Ти, поддържай неугасваща вярата им в Твоя разум. Дай им сила в скръбта, Господи, и поддържай вярата им в Теб, докато те възхвалят Твоето име.“