Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

След като си тръгнаха, Ралф затвори вратата на апартамента, поколеба се и сложи предпазната верижка. Кафето! Запали отново газта. После се приближи до вратата и долепи ухо до бравата.

Чу приглушени гласове на долния етаж и острите, но неразбираеми крясъци на тантурестата млада жена — новата обитателка на дома, която го ненавиждаше. Е, можеше и да го мрази, но поне бе първата, която щеше да се закълне, че си е бил вчера целия следобед у дома и е крещял на децата, заплашвайки ги, че ще ги изрита надолу по стъпалата.

Бог го погледна и размаха опашка, щастлив да види господаря си усмихнат. Ралф го погали по главата на черни петна.

— Който се смее последен, най-добре се смее, Бог — тихо произнесе Ралф.

Той отиде да провери да не изкипи кафето отново. Справедливо възмездие! Не „кръвно отмъщение“, както надаваха вой евреите, а старото изпитано правосъдие с доказани факти, нямащо нищо общо с примитивната максима „око за око“ и „зъб за зъб“, тъй като в днешни времена осъждаха престъпниците на много по-мъчителния за гузната съвест затвор, а не на смърт. Ралф бе твърдо уверен, че Съдърланд е замесен в престъплението. Възможно ли бе да е използувал наемен убиец? Защо не бе споменал за подозрението си на полицията, докато беше все още тук? Не, добре че се бе въздържал. Класически случай бе престъпниците да се опитат да прехвърлят вината си на чужд гръб. Не трябваше нито за миг да издава тревогата си пред полицаите.

Докато наливаше кафето си, Ралф си спомни за един ярък, жив сън, който бе сънувал миналата нощ: две малки момченца в дома му бяха нападнали Бог, хванали го бяха за лапите и го ръгаха с нож в корема. Озверял от ярост, Ралф бе ритнал едното момче в корема, а другото бе пернал по врата със силен каратистки удар и бе убил в съня си и двете деца. На съдията или някой друг, който го разпитваше, отвърна: „Бог е по-важен от тази гнусна паплач!“. Или може би бе произнесъл „моето куче“? Както и да е, бе имал предвид кучето си, а не Бога, но в съня му съдията изглеждаше доста озадачен.

Джак подскочи при звъна на вратата, сигурен, че това бе Наталия. Навярно си бе забравила ключовете. Леко се усмихна, натискайки копчето на домофона и почувствува мускулите на лицето си вцепенени. Не му беше до смях тази сутрин. Телефонът го бе обезпокоил най-малко четири пъти — обаждаха се приятели, които го разпитваха със смаяни гласове какво знае за Елси и кой ли го е извършил. Наталия му позвъни в девет, за да му съобщи, че има среща с родителите на Елси и ги е поканила на обяд, така че ще се прибере у дома „в най-скоро време“. Както и да е, най-сетне си беше дошла.

— Здравей, скъпа! — Джак я притисна здраво в прегръдките си. Ухаеше на парфюма, който обожаваше, и вдъхна аромата на чистата й, нагорещена от слънцето коса.

— Капнала съм от умора… а и съм толкова мръсна и изпотена!

— Как мина всичко? Разкажи ми какво стана.

— Настаних родителите й в единствения хотел, който можах да намеря в бързината.

— На разходка ли бе, мамо? — Амелия се бе изправила на вратата и отправяше любопитен поглед към майка си.

— Разходка! — изрече негодуващо Наталия. — Не съм се бавила чак толкова много.

По негласно споразумение Джак и Наталия не споменаваха името на Елси и говореха за нея само с местоимението „тя“ или „нея“.

— Родителите й са много симпатични — каза Наталия. — За разлика от очакванията ми. Интелигентни хора, а не някакви селяндури от затънтената провинция. — Наталия изплакна лицето и ръцете си в банята, сетне се облегна на дивана и отпи от бирата си от една изстудена кутийка. — В началото ми се стори, че са настроени срещу Марион. Трябваше ми време, за да ги уверя, че са на погрешен път. А те… те… — Тя изгледа изпод око Амелия, която слушаше разговора. — Те просто не бяха на себе си, нищо не можеше да им влезе в ума.

— Господи — промълви Джак, представяйки си живо картината. — За колко време ще останат тук?

— Предполагам… още два дни, но не съм сигурна.

— Имат ли роднини или приятели тук?

— Майката спомена за някаква жена.

— Брат й беше ли с тях?

— Какъв брат?

— Елси ми бе казала, че има по-голям брат.

— О, да, сетих се. Казаха, че работел в Атланта. Не знаеха дали ще дойде. Но майката… — Наталия се засмя, припалвайки цигара „Марлборо“. — Тя е истинско… нейно копие. Същите коса и очи, същите… Е, ти ще кажеш какво още.

— Сериозно? — Джак седна на крайчеца на фотьойла, със същата колеблива и леко измъчена усмивка. — Направо не ми се вярва.