Патриша Хайсмит - Намерена на улицата

Ралф се загледа към Седмо авеню, мислейки си за осветените прозорчета от лявата му страна, които не се виждаха от мястото, на което беше застанал — кафенето, в което някога работеше Елси. Тя се бе издигнала в живота, започнала бе да печели повече пари, но за колко месеца? За шест? Или може би само за четири? Тя бе проблеснала като комета — или като жълта роза — и някой я бе стъпкал. Кой друг, освен Съдърланд?

У дома Ралф отново прегледа сензационните колонки, търсейки информация за разследването на полицията, взирайки се с алчно любопитство във всеки детайл от личния живот на Елси — но нищо, освен краткия отзив, нищо във връзка с някое заподозряно лице. Прочете единствено фразите „изключително привлекателна“ и „известен модел в рекламата на модно женско облекло“, „млада сирена по страниците на модните списания“, което намекваше за интензивен живот. Можеше да си го представи.

Представяше си Елси в съмнителното обкръжение на Съдърланд, сред тълпа от богати безделници — утайката на обществото — с нощни забавления, които са си подхвърляли Елси от ръка на ръка и са я тласкали към разврата, дрогите и алкохола.

Ралф реши да изчака до следващия ден, докато не научи повече новини от радиото и пресата (телевизор нямаше, а и не желаеше да си купи). Изяде, все пак, сандвича със салама, който възнамеряваше да изхвърли преди два часа и бавно закрачи из стаята. Бог го наблюдаваше объркан и притеснен от поведението му, очаквайки друга разходка. Да, щеше да изчака за по-обстойна информация, за някои мънички детайли, които биха уличили Съдърланд; той щеше да се опита да изклинчи, разбира се, достатъчно бе хитър за това — но твърде много обстоятелства бяха против него. Съдърланд бе добър бегач и разполагаше с предостатъчно време да извърши убийството и да се върне навреме у дома, за да отговори на телефонното обаждане на съквартирантката на Елси, Марион, ако изобщо бе имало такова. А не бяха ли Съдърланд и Марион съучастници? Ето, тази мисъл му бе убягнала. В последната колонка на вестника пишеше, че „момичето, с което Елси споделяла апартамента си“, телефонирало на болницата с помощта на „един приятел“, но жертвата починала секунди след нанасянето на фаталните удари. Полузадушен от ярост, Ралф си представи как напада Съдърланд с подобно оръжие, просто с една тухла, може би, и размазва неговия череп — а цената, която щеше да заплати за отмъщението — няколко годинки затвор — щеше да си заслужава, определено!

Ралф изведе Бог отново на разходка, мина западно по Гроув (прозорците на Съдърланд бяха тъмни), заобиколи по Бедфорд и Бароу към Седмо Авеню, но кафенето, в което работеше Елси, бе заключено, със спуснати завеси, сякаш беше в траур. Спусна се в южна посока към Хъдсън, но не пресече булеварда. Мисълта да мине по Грийн Стрийт, покрай дома на Елси, му се стори потискаща и ужасяваща. А и бе възможно там да е пълно с журналисти, „хора от пресата“, въоръжени с камери и микрофони, за да се доберат до някоя и друга пикантна новина от съседите.

Легна си изтощен към четири сутринта, макар и да не можеше да помисли за сън. Днес нямаше да ходи на работа, беше уволнен. Чудесно. Беше се измъкнал от тази воняща дупка, чиито съдържатели, два двукраки плъха, смучеха пари от пороците и разврата: проституцията, наркоманията и хазарта, лентяйството и джебчийството. Добре, че се бе отървал от Шапиро и неговата компания! Нека му дадат и „лоша препоръка“! Той бе стъпил устойчиво на собствената си земя — територия, която нямаше нищо общо със смрадта на „Пламтящата аркада“. Ралф се обръщаше и мяташе в леглото. Утре можеше да си отспи на спокойствие. Единствената му утеха.

Събуди го звънът на телефона. Минаваше осем. Ралф вдигна слушалката.

— Ало?

— Прощавайте, с Ралф Линдърман ли говоря?

— Да.

— Обаждаме се от полицията… — Останалата част на изречението потъна в шума на преплетените телефонни линии. Важното бе, че искат да разговарят с него.

— Да, цял ден съм си у дома. Да, господине.

— Чудесно, обаждаме се от съседния ъгъл.

Ралф бързо се облече и затвори вратата на малката си спалня. Гостната му имаше представителен вид, бе изчистена и подредена, и Ралф отиде да направи кафе. Чу звън и натисна копчето на домофона, независимо, че вратата долу често зееше отворена. Но какво ли щяха да си кажат обитателите на къщата при вида на изкачващите се по стъпалата полицаи? Щяха да си помислят навярно, че се е оплакал от постоянната врява на съседите, или че е извършил някакво злодеяние.