Патриша Хайсмит - Стъклената килия

Картър се изтегна на леглото, запали цигара и се втренчи в тавана. Спомни си фразата, която беше прорязала съзнанието му, докато разговаряше с Острикър: „възмездието, което получих…“. Не, „възмездие“ не беше най-точната дума. По-скоро се беше почувствал като човек, който следва максимата „Око за око, зъб за зъб“, въпреки че по принцип не беше привърженик на отмъщението. По принцип убийството на Съливан беше акт на насилие, извършен в пристъп на гняв. Ала фактът, че не изпитваше чувство за вина, не му даваше покой. Беше убил най-хладнокръвно О’Браян, за да прикрие злото, което бе сторил преди това. Осъзнаваше, че е извършил престъпления, но не чувстваше никакви угризения на съвестта. Съжаляваше, че му се е наложило да убие две човешки същества, но също така съжаляваше, задето Хейзъл беше станала любовница на Съливан и не бе пожелала да прекъсне връзката си с него… Отпусна крака на пода и се изправи. Но какво ще се случи, ако продължи да сее смърт всеки път, когато мрази някого и иска да го отстрани? Втренчи се в огледалото над умивалника, въпреки че не стоеше пред него, и съзря отражението на металните решетки на килията. Беше сигурен, че никога повече няма да убива, въпреки че увереността му не се основаваше на никаква логика. Знаеше, че ако Хейзъл отново му изневери, ще предпочете да се самоубие.

— Имате писмо. — Надзирателят се приближи и му подаде през решетките някакъв плик.

Картър го отвори и прочете писмото. Беше от адвоката, който го уведомяваше, че е разговарял с Хейзъл по телефона. „Съпругата ви каза да не се безпокоите за нея. Щяла да дойде на свиждане веднага щом получела разрешение“ — пишеше Елис. Във фразата „да не се безпокоите за нея“ имаше скрит подтекст, който накара сърцето на Картър да затупти по-бързо; усети прилив на енергия и си каза, че сега може да издържи на всичко.

Вечерта го очакваше ново изпитание. Острикър се появи малко след като му бяха донесли вечерята и побърза да заяви:

— Играта свърши, Картър. Най-сетне Гауил изпя всичко. Призна, че снощи сте отишли в дома му чак в полунощ и че изобщо не сте били заедно в бара. Вече знаем, че вие сте убили Съливан, защото сте изпреварили О’Браян… ако той изобщо е имал намерението да убие адвоката. Вие…

Картър се насили да не го слуша. Беше убеден, че детективът блъфира. Ако пък Гауил действително беше направил пълни самопризнания, вече нямаше какво да губи. Дълбоко си пое въздух, свали вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата си. Хрумна му, че така наистина прилича на арестант. Изгледа Острикър с невъзмутимо изражение — престоят в затвора го беше научил, че по този начин най-добре се прикриват истинските чувства, освен това се намалява вероятността да настроиш срещу себе си надзирателите.

След половин час детективът го отведе в стая на долния етаж, където имаше само малко бюро и два дървени стола. Картър седна на единия, Острикър се настани зад бюрото. Помещението се осветяваше само от една крушка на тавана. Детективът заговори, характеризирайки Картър в най-черни краски: контактът със закоравели престъпници и продължение на шест години бил оказал огромно влияние върху психиката му, освен това Картър очевидно бил слабохарактерен, ако се съди по пристрастяването му към морфина, който спомогнал за увреждането на мозъка му и го превърнал в човек без всякакви морални задръжки. Навярно поради това Картър бил загубил достойнството си, поддържал бил приятелски отношения с любовника на съпругата си, приемал благодеяния от него, накрая се поддал на престъпните си наклонности и в пристъп на гняв извършил убийството. Присламчил се бил към Гауил, който бил негов съучастник в аферата с присвоените суми на фирма „Трайъмф“ (макар че сега отричал помежду им да са съществували приятелски отношения), на два пъти се бил дрогирал при своя приятел, премълчал бил за наркотика, укрит в жилището му, накрая най-хладнокръвно убил Антъни О’Браян — единствения човек, на когото не можел да се довери. Въобразявал си, че Гауил му е приятел, но крадците са хора без чест и достойнство и взаимно се предават, завърши тирадата си Острикър.

„Ще бъдеш моята скала, моята опора — каза си Картър и с изненада откри, че в мислите си използва клишета като детектива. Неговата скала беше Хейзъл, корозирала като самия него и все пак опора, на която можеше да се осланя. — Въпреки че от мен не е останало почти нищо“ — иронично си помисли той и невъзмутимо продължи да се взира в Острикър.