Патриша Хайсмит - Стъклената килия

— Спомняш ли си кога отиде в бара? — побърза да го попита Картър, чудейки се дали изобщо ще получи отговор.

— В осем и половина. — Гауил безпомощно го погледна.

Картър осъзна, че в живота му е настъпил прелом. Заговори все така бързо, но много по-спокойно:

— Дошъл съм в бара към осем и половина. Два часа по-рано съм ти телефонирал, за да си уговорим среща… — На вратата се почука. — Беше ли си вкъщи в шест и половина?

— Да — отговори Гауил и отиде да отвори.

На прага стояха Острикър и някакъв непознат полицай.

— Добър вечер, господин Картър — обади се детективът.

— Добър вечер.

— А вие, господин Гауил, явно се готвите да си лягате.

— По това време хората обикновено си лягат.

Острикър и полицаят останаха прави. Детективът впери поглед в лицата на двамата и заяви:

— Господин Картър, може би сте научили новината. Тази вечер са открили трупа на О’Браян в Уест Сайд. Бил е пребит до смърт.

Картър безмълвно го наблюдаваше. Държеше почти празната си чаша в дясната си ръка, пъхнал кутрето си под дъното й.

— Къде бяхте двамата към единайсет?

— Мисля, че по това време се разхождах по булевард „Джексън Хайтс“. Почти цялата вечер прекарах в компанията на Гауил — отговори Картър.

— Какво означава „почти цялата вечер“?

— Ами… от осем и половина до към десет и трийсет… не погледнах часовника си, когато се разделихме.

— Значи сте се разделили в десет и половина. Моля, запишете го, полицай.

Полицаят побърза да извади бележника и писалката си.

— Седяхме в един бар и разговаряхме — обясни Картър. — После Гауил си тръгна. Хрумна ми да му кажа още нещо, затова купих бутилка скоч и дойдох тук.

Острикър понечи да каже нещо, но се отказа. Местеше поглед от единия към другия мъж, сякаш изгаряше от желание да ги разпита поотделно.

— Гауил, къде беше към единайсет?

— Излязох от бара приблизително в…

— От кой бар?

— Нарича се „Роджърс Тавън“ — отвърна Гауил и запали цигара. Той също стоеше прав. — Мисля, че се прибрах вкъщи към десет и половина, но не съм съвсем сигурен. Попитайте ченгето, което дебне отвън. Хей, не бяхте ли вие пред входа? — обърна се той към полицая, но онзи само го изгледа и не му отговори.

Острикър попита униформения:

— Кога се върна този?

Полицаят прелисти бележника си.

— В десет и петнайсет.

— А Картър кога дойде?

Униформеният отново направи справка и сви рамене.

— Съжалявам, сър, но не съм записал в колко часа се е появил господинът.

Острикър очевидно се разгневи.

— Кога дойдохте в Джексън Хайтс, господин Картър?

— Към осем и половина.

— За какво разговаряхте с Гауил?

— А вие какво предполагате?

Сините очи на детектива проблеснаха като стоманени остриета, когато се втренчи в Гауил.

— Кого нае да убие О’Браян и колко му плати? Или още не си му платил, а?

— Престанете да ме тормозите!

— Този път няма да ти се размине толкова лесно — разгневено изкрещя детективът. — Като прекараш няколко денонощия в ареста, може би ще се вразумиш.

— Нямам представа кой е очистил Антъни и хич не ми пука. Не си въобразявайте, че ще изкопчите нещо от мен — отговори Гауил и Картър неволно се възхити от него.

Острикър сякаш се отчая. Обърна се и прошепна нещо на полицая, който кимна. После се приближи до телефона, набра някакъв номер и нареди на човека, който му се обади, да „помоли Холингсуърт да почака“. Остави слушалката и заповяда:

— Облечи се, Гауил. Ще отидем в бара, където твърдиш, че си бил.

Гауил тръгна към спалнята, но спря и погледна часовника си.

— Сигурно е затворено. Приключват работа малко след дванайсет.

— Все ще открием някого.

Заведението действително се оказа затворено. Острикър влезе в по-големия бар наблизо, който още работеше; каза, че ще се опита да телефонира на собственика на затвореното заведение и ще попита за името му, което Гауил не знаеше или не бе пожелал да му съобщи. Върна се след около пет минути и нареди на полицая да кара към управлението.

Щом се озоваха там, Картър помоли за разрешение да телефонира на съпругата си. Детективът се съгласи, но остана до него, за да подслуша разговора му.

— Скъпи, къде си? — разтревожено попита Хейзъл.

— Всичко е наред — отвърна Картър със сериозно изражение, но в гласа му неволно се промъкнаха победоносни нотки. — В момента не мога да говоря, защото не съм сам, но знай, че съм добре, и не бива да се тревожиш. — Сигурен беше, че ще издържи дори ако тази нощ го подложеха на побой. Беше готов на всичко, защото знаеше, че рано или късно ще се прибере у дома, при жена си.