Патриша Хайсмит - Стъклената килия

Острикър ги задържа в управлението до четири сутринта, като ги разпитваше поотделно. Към три часа очевидно започна да се изнервя и да задава едни и същи въпроси. После, подтикван от отчаяние, реши да блъфира и съобщи на Картър, че бившият му колега е признал всичко.

— Гауил твърди, че сте отказали да платите на О’Браян вместо него, въпреки че е обещавал по-късно да ви върне парите. Но съм абсолютно сигурен, че този път сте щели да се… изръсите, за да помогнете на приятеля си Грег. На кого трябваше да платите? Рано или късно ще открием истината, както разбрахме за връзката между Гауил и О’Браян. Послушайте ме и престанете да увъртате.

— За бога, защо да помагам на Гауил? — Картър седеше със скръстени ръце на дървения стол, изражението му беше невъзмутимо. Разпитът беше като детска игра в сравнение с онова, което беше преживял в затвора, в сравнение с болката, когато го бяха провесили за палците. — Губите си времето. — Беше психически подготвен да не мигне не само тази нощ, но и през следващите дни и нощи, докато детективът не можеше да издържи без сън. Бе сигурен, че Гауил не го е издал, в противен случай онзи щеше да бъде по-настъпателен и вероятно щеше да придружава въпросите си с по някой удар в ребрата му. При дадените обстоятелства беше доволен от съюза си с Гауил, който също се стремеше да отърве кожата си.

— Грешите. Вие си губите времето — заяви детективът и Картър внезапно си спомни неделните проповеди в църквата на затвора: „Времето, прекарано тук, не е загубено, защото може би ще имаш полза от размишленията…“. Погледна Острикър право в очите, но остана безмълвен.

След няколко минути детективът прекрати разпита. Някакъв полицай, който охраняваше Картър, докато Острикър разговаряше с Гауил, го отведе в килия, където върху леглото беше поставена сгъната сива пижама, сякаш арестът се обслужваше от камериерка. Над умивалника имаше само кранче за студена вода, но тоалетната беше безупречно чиста — килията приличаше на хотелска стая в сравнение с дупката, в която Картър беше живял в затвора. Докато вървяха по коридора, той не видя Гауил, но беше сигурен, че съучастникът му също ще прекара нощта в ареста.

На следващата сутрин не се случи нищо чак до десет, когато Острикър се появи с двама непознати. Оказаха се собственикът на Роджърс Тавън и барманът. Двамата заявиха, че не са видели Картър в заведението, но било твърде вероятно да не са го забелязали. Не знаеха името на Гауил, но го познаваха и съобщиха, че се отбивал от време на време. После въведоха Гауил и Острикър ги попита дали са го видели с Картър.

— Не — поклати глава барманът, — обаче снощи имаше сума ти народ — всички гледаха мача по телевизията. Нали знаете как стана — хората си поръчват питиетата на бара, после отиват при приятелите си на масите или в сепаретата.

— Спомняте ли си дали снощи този човек изобщо е поръчвал две чаши?

Барманът навлажни устните си с език и уклончиво отговори:

— Честно казано, не си спомням, може да сгреша. Вече ви казах, че заведението беше претъпкано. Не ми се иска да твърдя това или онова и да вкарам някого в беля, нали разбирате. Не си спомням, и туй то.

„Браво! — помисли си Картър. — Ето един верен поддръжник на мотото на средностатистическия гражданин, което гласи: «Не се забърквай в истории, които не те засягат».“

Собственикът на бара също не си спомняше дали Гауил е поръчал две питиета. Заяви, че почти цялата вечер е бил в едно от сепаретата заедно с трима стари приятели.

Острикър им благодари за съдействието и ги предупреди, че може би отново ще ги потърси за допълнителни сведения.

После отново разпита Картър в килията му.

— Разкажете ми още веднъж какво правихте снощи. Между другото, тази сутрин разговарях с жена ви. Защо сте я излъгали, че ще вечеряте с колеги?

— Знаех, че ще се безпокои, ако й кажех, че ще се срещна с Гауил.

— Защо да се безпокои? Нали вече два пъти сте се виждал с него?

— Той не ме обича, освен това има доста… странни приятели. Съпругата ми започна да се тревожи за мен, след като споделих, че съм разговарял с него.

— Обяснихте ли й защо се срещате?

— Да. Исках да проверя дали наистина е наел О’Браян. Мислех си, че дори да е успял да заблуди полицията, аз ще разбера дали лъже.

Острикър присви очи.

— Но защо? Нима можехте да промените нещо?

Картър лукаво го изгледа.

— Винаги е интересно да научиш истината, независимо дали това ще ти бъде от полза.

— Жена ви каза, че преди няколко дни любопитството ви е било задоволено — разбрали сте, че Гауил е наел О’Браян. Защо се срещнахте с него снощи? — настоя детективът, който изглеждаше като великан, седнал върху дървеното столче.