Патриша Хайсмит - Стъклената килия

— Слушай… — Гауил се задави и изплиска част от питието си. — Набий си в главата, че Дрексъл взе поне половината от присвоените пари, а останалите прибра Уоли Палмър.

Картър смаяно премигна. Дрексъл, този стълб на обществото, който редовно ходеше на църква, беше най-обикновен крадец. Всички се прекланяха пред авторитета му и от полицията дори не го бяха разпитвали, само го бяха помолили да сподели мнението си за своите подчинени. Мръсният фарисей беше успокоил гузната си съвест, като беше отпуснал на Картър мизерна сума, а след скандала с училищната сграда беше построил още няколко обществени здания в същия щат. Дори след като беше получил удар, дори на смъртното си легло не беше пожелал да признае греха си. Съливан го смяташе за олицетворение на почтеността.

Внезапно Картър усети, че му се завива свят, и промълви:

— Хората се питаха как е било възможно да се похарчи такава огромна сума, но сега разбирам къде е отишла половината от нея.

— Дрексъл умело покри своя дял…

— Съливан знаеше ли?

— Не.

— Но защо не му каза? Дрексъл почина преди месеци!

Гауил отново седна на канапето, но се приведе.

— Ще ти отговоря. Исках Съливан да се провали. Исках… да, исках да го убия. Знаеш го, затова няма смисъл да увъртам.

Картър наистина знаеше, че смахнатият Гауил беше подклаждал омразата си към адвоката, като му беше позволявал да събира уличаваща информация за него.

— Не ме баламосвай, Грег. Сигурен съм, че и ти си се облагодетелствал от кражбите в „Трайъмф“. Дрексъл положително се е постарал да купи мълчанието ти.

— Подхвърляха ми само трохи. Уоли се държеше с мен като милионер с бедния си роднина — понякога ме вземаше със себе си в Ню Йорк и ми плащаше хотела. И на това ако му казваш „купуване“… — ядно промърмори той.

Картър неволно се усмихна.

— Защо не си поиска повече? Палмър и Дрексъл щяха да ти платят, за да не ги злепоставиш.

Гауил направи кисела гримаса и не отговори. „Навярно двамата мошеници са знаели нещо за него и са го държали в ръцете си“ — помисли си Картър и промълви:

— Няма значение… разбирам те. — Погледна към телефона, който в същия момент иззвъня, и побърза да добави: — Къде беше тази вечер?

Гауил, който посягаше да вдигне слушалката, стреснато отдръпна ръка.

— Аз ли? Бях в един бар и гледах боксовия мач по телевизията.

— Ще кажеш, че цялата вечер сме били заедно.

— Какво? — смаяно попита Гауил. Телефонът отново иззвъня.

— Срещнали сме се в бара. После си се прибрал у дома, а аз съм дошъл след малко с бутилка уиски.

— След колко малко? Какво означава всичко това?

— Обади се.

Гауил рязко отдръпна ръка, сякаш апаратът беше животно, което можеше да го ухапе, после колебливо посегна и вдигна слушалката.

Картър дочу гърлен мъжки глас и впери поглед в лицето на домакина.

— Ало? Да. Така ли? — Гауил доби смаяно изражение и изгледа Картър. — Не, не съм. Добре, ще дойда. — Затвори телефона и заяви: — О’Браян е мъртъв. — Присви тъмните си очи и уверено изрече: — Ти си го убил.

— Очевидно го е убил един от нас. Слушай, Грег, и за двама ни е изгодно да твърдим, че сме били заедно. Ще кажа на Хейзъл, че съм я излъгал за вечерята с колегите и съм дошъл при теб. Срещнали сме се в бара. Спомняш ли си дали имаше много посетители?

— Да.

— Къде се намира въпросното заведение?

— На булевард „Джексън Хайтс“. Как ли му казваха… Май „Роджърс Тавън“.

— Добре… Къде е ченгето, което дебне пред входа ти? — Той рязко се изправи и погледна към вратата, сетне към Гауил. — Не забелязах полицейска кола, но всъщност не съм се оглеждал.

Гауил с трепереща ръка избърса потта от челото си, сетне разкопча яката на пижамата си.

— Защо очисти О’Браян? Изнудваше ли те?

— Запитал ли си се защо умря Съливан? Да, аз убих О’Браян. Знаеш ли, че се сблъсках с него, докато тичаше надолу по стълбите в сградата на Дейвид? Навярно не желаеш да съобщя на полицията, че си му платил да отстрани Съливан.

— Божичко! — изстена Гауил и закри очите си с длан; по лицето му се изписа познатото страдалческо изражение.

Картър се усмихна и запали цигара.

— И двамата нямаме избор, Грег. Ето защо ти предлагам да се споразумеем. Ще твърдим, че сме били заедно и че О’Брайън сигурно е бил убит от човек, комуто е дължал пари.

— Божичко! — едва чуто повтори Гауил.

— Съгласен ли си?

На входната врата се позвъни. Гауил стана, залитайки отиде в кухнята, натисна бутона на домофона и се върна в дневната.