Патриша Хайсмит - Стъклената килия

В четвъртък бяха поканили на вечеря Филис Милен, но на масата грижливо избягваха темата за все още неоткрития убиец на Съливан и за привидното бездействие на полицията. Докато пиеха кафето, телефонът иззвъня — обаждаха се семейство Лафърти. Хейзъл разговаря първо със съпругата, после се обърна към Картър, че Лафърти искал да го чуе.

— Здравей — промълви той и внезапно си спомни за разговора на френски, който двамата бяха водили в японския ресторант: „Всяка раздяла отнема частица от нас…“. И всяко убийство — добави мислено.

— Здрасти, Филип. Как си? — радушно заниза Лафърти и тонът му подсказваше, че не очаква отговор. — Какви са последните новини? Жена ти спомена, че имате гости и предполагам, че не можеш да говориш. Все пак исках да знаеш, че ти пожелавам всичко най-хубаво.

— Много благодаря. Всъщност няма нищо ново. — Той беше с гръб към двете жени, които се намираха в другия край на помещението и оживено бърбореха. — Знам само, че през последните дни полицията не е постигнала никакъв напредък.

— Мислиш ли, че вестниците пишат цялата истина?

— Да — отговори Картър и мислено добави: „Но не описват яростта на Гауил и нямат представа, че О’Браян изгаря от нетърпение да получи обещаната му сума“. — Ако нещо се случи, Хейзъл непременно ще те уведоми.

Приключиха разговора с няколко банални фрази и той отиде да налее бренди на дамите. С учудване забеляза, че ръцете му изобщо не треперят.

— Много мило, че се обадиха — заяви Хейзъл.

— Симпатични хора — съгласи се Картър.

— Непременно трябва да ги поканим на гости. Познаваш ги, нали, Филис?

Гостенката кимна.

Двете продължиха да разговарят, но той ги слушаше с половин ухо. Наблюдаваше сина си, който довършваше огромната си порция сладолед. Момчето носеше най-хубавия си тъмносин костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Пламъците на свещите хвърляха отблясъци върху гладко сресаната му руса коса. От грамофона се разнасяха звуците на „Вариациите“ на Голдберг. Ненадейно Картър усети, че се просълзява. Когато си легна, взе от таблетките на Хейзъл, за да е сигурен, че ще заспи.

До седем в петък вечерта беше изпил два скоча в два различни бара в района на Четиридесета улица и въпреки че не бързаше да изгълта напитките си, все му се струваше, че стрелките на часовника са престанали да се движат.

Телефонира на Гауил, но той не беше вкъщи или пък не вдигаше слушалката. Питаше се какво ли означава това. Дали полицаите са го арестували, за да не може да предупреди Картър, че тази вечер ченгетата следят О’Браян? Но защо Гауил ще пожелае да му помогне? Предположението му беше безсмислено. Започна да набира номера му на всеки петнайсет минути. До девет вече беше обсебен от мисълта да го открие; готов бе дори да отиде в дома му и да разбере дали е вкъщи и защо не вдига слушалката.

С всеки изминал миг започваше да се убеждава, че Острикър му е подготвил капан и ще попадне право в него. Толкова често се озърташе, търсейки с поглед някой цивилен полицай, че минувачите започнаха да го заглеждат, и той насила престана да се обръща след всеки срещнат.

Импулсивно влезе в някакво кино на Двайсет и трета улица. Запали цигара, сетне започна през няколко минути да поглежда часовника си. В десет и петнайсет не издържа, изскочи на улицата и тръгна към южната част на града. Съгледа телефонен автомат в някакво магазинче за цигари, влезе и отново набра познатия му номер. Този път Гауил се обади и Картър въздъхна от облекчение.

— Сега пък какво си намислил? — заяде се Грег и тонът му успокои Картър. Чудеше се какво да му каже, накрая изтърси:

— Още ли не си платил на О’Браян?

— Не, а ти?

Въпросът беше толкова уместен, че той искрено се разсмя и се почувства по-добре, също като в затвора, когато се надсмиваше на съдбата, на истината и на кошмарните дни и нощи. Усети, че Гауил е напълно сериозен, и долови горчивината в гласа му. Това също беше характерно за бившия му колега и още повече го успокои. Внезапно престана да се кикоти и попита:

— Нали няма да излизаш? Мисля да се отбия при теб. Имам да ти казвам нещо. — Прекъсна връзката, преди онзи да му отговори, излезе от магазинчето и забърза към центъра на града. Но защо се бе обадил на Гауил? За да си осигури алиби, защото Грег щеше да потвърди, че е разговарял с него около единайсет. С усилие на волята забави крачка, за да пести силите си, ала имаше чувството, че продължава да препуска и енергията го напуска.