Патриша Хайсмит - Стъклената килия

Картър осъзна, че разполага само с четирийсет и осем часа до срещата с О’Браян. В съзнанието му се въртяха различни хрумвания. В едната им банкова сметка имаше пет хиляди долара, а в другата — две хиляди. Преди около месец Хейзъл беше споменала, че трябва да предоставят още три хиляди долара на Том Елиът, за да ги инвестира; парите губели от стойността си, ако не се влагали в нещо. Хрумна му, че ако изтегли исканата от О’Браян сума, може да каже на жена си, че е дал петте хиляди долара на Елиът… но как ще оправдае липсата на закупени бонове или акции? Освен това беше абсолютно сигурен, че ако полицията не успее да докаже неговата вина или престъплението на О’Браян, наемният убиец ще продължи да го изнудва и нищо чудно с течение на времето да го изиграе с петдесет хиляди долара. Той иронично се усмихна при мисълта, че Хейзъл положително ще забележи липсата на такава голяма сума. Наля си още един скоч, закрачи из дневната и се опита да си състави план за действие, като напрегнато се ослушваше за познатите стъпки на жена си.

Ако успее да отстрани О’Браян, всичко ще бъде наред. Важното е да го убие така, че изобщо да не го заподозрат…

Да речем, че обвинят някого от приятелите на Гауил… Точно така. Гауил има интерес да убие своя наемник, защото с един куршум ще застреля два заека — ще затвори завинаги устата на О’Браян и няма да му плати.

Замисли се за мястото на срещата — доколкото си спомняше, този район беше слабо осветен. Внезапно си представи как някакъв полицай проследява О’Браян — това беше неизбежно; освен ако мускулестият тип не успееше да се отърве от опашката — и изниква пред тях точно когато Картър подава парите. Стори му се, че чува думите на ченгето: „Падна в капана, Картър. Точно това искахме да научим“. Продължи да се разхожда из стаята и да крои планове.

Дойде му наум, че в никакъв случай не бива да носи исканата сума. Твърде възможно беше детектив Острикър да е измислил историята с изнудването, за да го хване на въдицата. Ами, ако е стоял до О’Браян, докато онзи е разговарял по телефона? Картър се поуспокои при мисълта, че не е обещал на наемника да му занесе парите. Ала и не му беше възразил, когато онзи го беше заплашил. Нервно избърса потта, избила по челото му, и внезапно реши, че единственият изход е да убие О’Браян. Ще го накара да тръгнат към реката, където уличното осветление е по-слабо. Сетне ще се престори, че изважда парите от джоба си, и ще нанесе фаталния удар, както се изразяваше Алекс. Но като си спомни за мускулите и за гигантския ръст на противника си, изпита болка в палеца на дясната ръка. Тежко се отпусна в креслото и огледа дланта си. Плътно бе притиснал палеца към показалеца си, сякаш се готвеше да нанесе страничен удар. Дори да успееше да порази противника си, полицаите щяха да научат от доктор Касини и от Хейзъл, че Картър е тренирал карате. Все пак се съмняваше, че с голи ръце ще прекърши врата на О’Браян, затова може би щеше да се наложи да използва камък или тухла. Скочи възбудено от креслото. В този момент жена му влезе в дневната и той се сепна.

Хейзъл се усмихна и затвори вратата.

— Извинявай. Не подозирах, че ще се изплашиш.

Картър пристъпи към нея и й протегна ръка, а тя се сгуши в прегръдките му и облегна глава на гърдите му.

— Какъв ужасен ден! Шефката и Пиърс ми скъсаха нервите.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да, ако обичаш.

Беше уморена до смърт, ето защо, след като вечеряха той изми чиниите, а Тими ги избърса и ги прибра в шкафа.

Докато се приготвяше за лягане, Картър престорено небрежно подметна:

— В петък трябва да вечерям с Дженкинс и Бътъруърт. Трябва да се запозная с някакъв бъдещ клиент. Ако имаш желание да излезеш с някого…

— Единственото ми желание е да си легна по-рано — заяви Хейзъл.

Той застана до прозореца и отново се замисли. Хрумна му да не отиде на срещата. О’Браян едва ли щеше незабавно да отиде в полицията; освен ако отчаяно се нуждаеше от парите. Навярно щеше да изчака и отново да поиска петте хиляди долара. Но докога щеше да продължава това? О’Браян рискуваше по-малко, ако го издадеше в полицията, отколкото, ако застанеше на подсъдимата скамейка по обвинение в убийство. Но преди да отиде на съд, той положително щеше да съобщи всичко на детектив Острикър. Истината беше, че наемният убиец го държеше в ръцете си.

През стъклото се виждаха корабите, плуващи по Ийст Ривър, чиито силуети изглеждаха някак призрачни в мъглата и мрака. От другата страна на Манхатън пристигаха и отплаваха параходите за Европа, Южна Америка, Бахамските острови. Може би след три месеца двамата с Хейзъл щяха да бъдат на един от тези кораби. Всичко щеше да е наред, ако успееше да се измъкне от тази каша. Всъщност струваше ли си да убива О’Браян? Отговорът беше положителен. Дори ако съдебните заседатели не повярваха на наемника и той бъдеше осъден, сянката на съмнението завинаги щеше да лежи върху Картър, което щеше да съсипе Хейзъл и да отрови съзнанието й. Знаеше още, че ще издържи на полицейските разпити, но че всички ще го подозират, ако О’Браян съумее да ги убеди в правдоподобността на твърденията си.