Патриша Хайсмит - Стъклената килия

— Така или иначе щяха да открият ампулите при обиска на апартаментите на Грасо.

— Съобщил си им, че морфинът е бил в моето жилище, където на два пъти си си инжектирал по една доза.

— Съжалявам…

— Обзалагам се, че съжаляваш. Тъкмо се отърва от Съливан и успя да се измъкнеш от полицията…

— Нито ти, нито аз сме се отървали от подозренията на ченгетата.

Гауил гневно го изгледа, но замълча. Картър очакваше да му каже: „Ти си пречукал адвокатчето, а куките обвиняват моя приятел О’Браян“; ала остана излъган. Размърда се на креслото и попита:

— Няма ли да ми предложиш едно питие?

— Разбира се. — Домакинът стана и отиде в кухнята.

— Следващия път бутилката е от мен.

— Съмнявам се.

Картър се усмихна. Гауил му донесе уиски със сода и отпи от вече преполовената си чаша.

Двамата замълчаха. Всеки очакваше другият пръв да заговори. Най-сетне Гауил наруши мълчанието:

— Как я караш с Хейзъл?

— Не си пъхай носа в семейните ми работи.

— Май няма с какво да се похвалиш.

— Не обичам да се хваля.

— Нямам нужда да ми казваш, че положението не е розово — видът ти го подсказва.

Картър се престори, че не го е чул. Дори тихата музика го дразнеше, но не смееше да помоли Гауил да изключи радиото.

— Кога ще платиш на О’Браян? — попита го и престорено небрежно отпи от чашата си.

— Никога. Моят човек не е стъпвал в дома на Съливан. Ти си убил Дейвид. — Погледна го право в очите и зачака.

Ала начинът, по който изрече обвинението, подсказа на Картър, че не е убеден в думите си. Ненадейно изпита задоволство, задето беше опознал толкова добре Гауил по време на съвместната им работа в „Трайъмф“ и при посещенията му в затвора. Знаеше кога бившият му колега лъже, преувеличава или блъфира. Този път лъжеше и блъфираше.

— Престани да се правиш на идиот, толкова си прозрачен. Знам, че трябва да платиш на О’Браян. Днес Острикър ме информира, че твоят човек здравата го е закъсал. Имал огромни дългове. Или пък разходи. Предполагам, че предварително е похарчил по-голямата част от уговорената сума.

— Нима си въобразяваш, че нямам начин да му предам парите, ако изобщо му ги дължа? Най-лесното е да ги връча на някого, когото полицията не познава и който ще му ги даде. — Гауил сви рамене и разпери ръце.

— Не е толкова лесно, защото няма на кого да се довериш, без да обясниш защо дължиш пари на О’Браян.

Домакинът се втренчи в пода и неловко се размърда на канапето.

Картър се питаше какво ли се върти в главата му. От Гауил можеше да се очаква какво ли не, защото не беше с всичкия си, ала все пак го държеше в ръцете си. Пожелаеше ли да го унищожи, трябваше само да заяви: „Знам, че си очистил адвоката, защото, когато О’Браян те е видял да се качваш по стълбите, Съливан още е бил жив“. Вместо това Гауил каза:

— Ако бях наел О’Браян, досега щях да съм намерил начин да му платя. Нима ме смяташ за такъв левак, че да ме спипат? Не виждаш ли, че не са открили нищо, освен скапаните ампули, дето по принцип не бяха мои?

Раздразнението му издаваше, че много повече се ядосва заради загубата на дрогата, отколкото за случилото се с О’Браян.

— Накисна ме пред ченгетата като наркопласьор, а аз нямам нищо общо с цялата работа — гневно възкликна той и скочи на крака.

— Защо кашонът с ампулите беше тук?

— Грасо ме беше помолил за услуга. Не съм получил нито цент от него.

Внезапно на Картър му дойде до гуша от лъжите на бившия му колега.

— Също като ограбването на „Трайъмф“. Предполагам, ще настояваш, че и от това не си получил нито цент.

Гауил почервеня от гняв и пискливо изкрещя:

— Не съм!

„Някой ден ще попадне в капана заради наглите си лъжи — помисли си Картър. — Или заради слабостта си понякога да казва самата истина.“ Остави празната си чаша на пода и се изправи.

— Значи така — не си получил нищо, въпреки че почти всяка събота и неделя си пътувал до Ню Йорк заедно с Палмър.

— Не! — отново изкрещя Гауил, сякаш беше подложен на изтезания.

— Тръгвам си — заяви Картър. Беше научил онова, което го интересуваше; О’Браян беше единственият, който знаеше истината.

Докато се отдалечаваше от сградата, забеляза черна кола, паркирана до отсрещния тротоар. Приличаше на полицейски автомобил. Той се запита дали и преди е била там, после си каза, че това изобщо не го засяга. Зад волана седеше някакъв мъж, който сякаш го наблюдаваше. След миг включи осветлението в купето и се приведе, като че да запише нещо — вероятно часа, в който той е излязъл от сградата. Когато стигна до уличната лампа на ъгъла, Картър погледна часовника — беше единайсет и половина.