Мери Кларк - Нощта на бухала

Джени Адамс беше последната, която се качи. Като дете беше доста ячка дебеланка и въпреки че сега бе малко поотслабнала, все още бе едра жена. Имаше нещо провинциално и селско в евтиния костюм от ламе и неподходящото бижу, купено очевидно от амбулантен търговец. Придружаваше я як мъж, чиито биволски рамене и бицепси опъваха до спукване шевовете на прекалено тясното му сако. Двамата се усмихнаха широко и поздравиха всички, когато влязоха в асансьора.

Гордън не отговори. Останалите шестима, всички със своите карти, отвърнаха в хор. Триш Канън, която Гордън помнеше като спринтьорка и която все още си беше тънка като щека, изписка.

— Джени! Изглеждаш страхотно!

— Триш Канън! — Ръцете на Джени обгърнаха бившата й съученичка. — Хърб, това е Триш. Двете си подсказвахме по математика. Триш, запознай се със съпруга ми Хърб.

— А това е моят Баркли — представи на свой ред мъжа си Триш. — И…

Асансьорът спря на мецанина. Когато излязоха от него, Гордън моментално извади идентификационната си карта и я закачи на ревера си. Скъпата пластична операция, която си бе направил, го бе променила до неузнаваемост и той изобщо не приличаше на момчето с лице като на невестулка, какъвто бе на училищната снимка. Сега носът му беше прав, клепачите на очите, които преди тежаха и почти ги скриваха, бяха опънати, а очите — широко отворени. Брадичката му бе правилно изваяна, а ушите прилепваха към черепа. Имплантанти и професионалната работа на фризьор от висша класа бяха превърнали тънката и рядка косица в гъста мъжка грива с цвят на конски кестен. Единствената външна следа от измъченото момче, което беше някога, бе, че в момент на голям стрес започваше да си гризе ноктите. Така и не можа да се раздели с този свой детски навик.

Оня Горди, когото всички познаваха в училище, вече не съществуваше, напомни си той и се упъти към зала „Хъдсън Вали“. Усети, че някой го тупа по рамото, и се обърна.

— Господин Амори?

Непознато червенокосо момче с бебешко лице и бележник в ръка стоеше пред него.

— Аз съм Джейк Перкинс, репортер на „Стоункрофт Газет“. Вземам интервюта от забележителностите на вашия випуск. Може ли да отнема една минута от времето ви?

Гордън се опита да се усмихне топло.

— Разбира се.

— Може ли да започна с констатацията, че сте се променили много за тези двадесет години?

— Предполагам, че е така.

— Вече притежавате основния пакет от акциите на четири кабелни телевизионни канала. Защо купихте и „Максимум“?

— „Максимум“ има репутацията на силна телевизионна програма с широка семейна аудитория. Реших, че ще бъде подходящо чрез нея да разширим нашите възможности и да стигнем до онази част от публиката, която искам да направим наши зрители.

— Носят се слухове за нов сериал, както и клюката, че кашата бивша съученичка Лора Уилкокс ще играе главната роля. Вярно ли е това?

— Досега не е имало кастинг във връзка със сериала, за който говорите.

— Вашият канал, отразяващ престъпленията и наказанията, бе критикуван като прекалено натуралистичен и изпълнен с насилие. Съгласен ли сте?

— Не, не съм. Той показва самата реалност, случки от живота, а не някакви сълзливи и изкуствени, измислени ситуации, които са в основата на комерсиалните телевизионни мрежи. Ще ме извините ли?

— Само още един въпрос, моля. Бихте ли хвърлили един поглед на това?

Гордън Амори нетърпеливо пое листа хартия от Перкинс.

— Познавате ли тези имена?

— Изглежда са на някои от моите съученички.

— Това са пет жени от вашия клас, които са умрели или изчезнали през последните двадесет години.

— Не знаех това.

Перкинс посочи с пръст листа.

— И аз бях удивен, когато започнах разследванията си. Първата е Катерин Кейн, загинала преди деветнадесет години. Колата й пада в Потомак, когато е първокурсничка в университета „Джордж Вашингтон“. Синди Ланг изчезва, докато кара ски в Сноубърд. Глория Мартин неочаквано се самоубива. Дебра Паркър пилотира собствения си самолет и преди шест години катастрофира с него. Миналия месец Алисън Кендал се удави в басейна си. Ще се съгласите ли, че определението випуск с много лош късмет е подходящо, и дали бихте направили предаване на тази тема във вашата телевизия?

— Бих предпочел да го нарека трагичен випуск. Но нямам намерение да правя предаване за тях. А сега, ако ме извините…

— Разбира се. Само още един въпрос. Какво означава за вас получаването на медал от „Стоункрофт“?