Мери Кларк: Сърце назаем

Ричард Мур се въздържа от по-нататъшни успокоителни слова. Клиентът му Грег Олдрич, изключително интелигентен реалист, не би ги приел. От една страна, Мур знаеше, че обвинението има сериозни проблеми и зависи от свидетел, когото той смяташе да разбие на пух и прах при кръстосан разпит. От друга страна, Олдрич имаше право: беше обвинен в убийството на съпругата си и в съзнанието на някои хора завинаги ще остане заподозрян, независимо от решението на съдебните заседатели. Но, помисли си Мур мрачно, по-добре така, отколкото да лежи цял живот в затвора, ако го намерят за виновен.

Той ли беше убиецът? Мур не се съмняваше, че Грег Олдрич премълчава нещо. Не очакваше признание, но обвинението бе повдигнато само преди ден и той се питаше дали премълчаното от клиента му няма да изскочи ненадейно по време на процеса.

Мур погледна през прозореца: мрачен мартенски ден, съвсем в унисон с настроението им. Бен Смит, частен детектив и понякога шофьор, който работеше за него от двайсет и пет години, седеше зад волана. По леко наклонената му глава Мур съдеше, че долавя всяка тяхна дума. Често се допитваше до Бен, след като е провел разговор с клиент в колата.

Последваха четирийсет минути мълчание. Накрая спряха пред жилищната сграда в Манхатън, на Парк Авеню, където живееше Олдрич.

— Е, това е засега. — Олдрич понечи да отвори вратата. — Ричард, много мило от твоя страна, че дойде да ме вземеш и ме върна у дома. Както ти казах — можехме да се срещнем някъде и да ти спестя пътуването из града.

— Не е никакъв проблем, а и до края на деня ще остана в офиса в Ню Йорк — увери го Мур делово. Протегна ръка. — Грег, не забравяй какво ти казах.

— Няма да забравя — увери го Олдрич все така безизразно.

Портиерът бързо прекоси тротоара, за да задържи вратата на колата. Когато му благодари, Грег забеляза в очите му прикрито вълнение — някои хора изпитват такова, когато са близки свидетели на сензационна криминална история. Дано ти е забавно, помисли си той с огорчение.

В асансьора, на път към апартамента си на петнайсетия етаж, той се запита: как се случи всичко това? Защо последва Натали до Кейп Код? Наистина ли е отишъл до Ню Джърси през онова понеделнишко утро? Помнеше, че се прибра силно объркан, изморен и сърдит. В това беше сигурен. После излезе за обичайния си крос из Сентрал Парк, а по-късно остана смаян от констатацията, че е тичал почти два часа и половина.

Истина ли беше това?

Вече не бе сигурен.

Пред себе си Емили признаваше, че смъртта на Майк и заболяването й я съсипаха. Към това се добавяше женитбата на баща й, решението му да се премести във Флорида и фактът, че брат й Джак прие предложение за работа в Калифорния — всички тези емоционални удари я оставиха зашеметена.

Външно запази самообладание, докато баща й и брат й се притесняваха, че я напускат в такъв тежък момент. Вярно, баща й настоя да припише къщата на нейно име вярно, Джак искрено се съгласи с това, но тя знаеше, че всичко е само за да успокоят съвестта си.

Не че има защо да се чувстват виновни, помисли си сега. Майка й почина преди дванайсет години. Баща й излизаше с Джоан от пет. И двамата наближаваха седемдесетте. Обожаваха плаването и имаха право да му се наслаждават целогодишно. А и Джак не биваше да отказва предложената работа: трябваше да мисли за Хелън и за двете си малки деца.

Независимо от всичко Емили знаеше колко трудно ще свикне със загубата на Марк, особено след като няма да вижда често баща си, брат си и семейството му. Определено беше чудесно да е отново в тази къща все едно „се връщаше в утробата“, а това й действаше целебно. От друга страна, съседите, останали от времето, когато растеше тук, бяха връстници на родителите й. Новите собственици имаха малки деца. Изключение беше тихият дребен човек, наел къщата до нейната. Той стеснително й съобщи колко е сръчен, в случай че има нужда от някаква поправка.

Инстинктивно беше готова да му откаже веднага. Най-малко се нуждаеше от съсед, който се опитва да се сближи с нея под претекст, че помага. Но с течение на времето тя виждаше Зак Ланинг само когато се случваше да излизат или да се връщат от работа едновременно. Затова бдителността й намаля.

През първите седмици след като пое случая „Олдрич“, тя все препрочиташе и осмисляше досието. Установи си точен график: излизаше от службата в пет, прибираше се бързо вкъщи, за да разходи и нахрани Бес, после се връщаше в кабинета и оставаше там до девет-десет часа.