Мери Кларк: Сърце назаем

Телефонът звънна. Беше Джо Лайънс, общественият защитник на Лопес.

— Емили, искам да поговорим за случая „Лопес“. Вашият отдел е сбъркал. Той не я е бутнал. Препънала се е. Било е злополука.

— Не и според детегледачката — отвърна Емили. — Но ще поговорим. Чакам те в три часа.

Докато затваряше, Емили погледна снимката на ридаещия обвиняем. Завладя я несигурност. Призна пред себе си, че изпитва известни съмнения. Възможно е съпругата наистина да е паднала възможно е наистина да е било злополука.

Някога бях толкова непоколебима, помисли си тя. Започвам да се питам не беше ли по-добре да стана защитник.

По-рано същата сутрин, през процепа на старомодните щори в кухнята си, Закъри Ланинг наблюдаваше как Емили закусва набързо. По микрофона, който бе поставил в шкафа над хладилника, когато предприемачът забрави да заключи вратата, той долови откъслечните й репликите към кучето, седнало в скута й.

Все едно говори на мен, мислеше си Зак щастливо, докато подреждаше кашони в склада на шосе №46, където работеше. Намираше се само на двайсет минути път с кола от къщата, която бе наел под нова самоличност, след като побягна от Айова. Смяната от осем и половина до пет и половина го устройваше идеално. Разполагаше с достатъчно време да наблюдава Емили рано сутрин, а после отиваше на работа. Когато тя се връщаше и приготвяше вечеря, пак имаше възможност да я гледа. Понякога Емили посрещаше гости и това го ядосваше. Тя му принадлежеше?

В едно не се съмняваше: в живота й няма специален човек. Знаеше, че е вдовица. Ако случайно се видеха навън, тя се държеше любезно, но дистанцирано. Той намери начин да се похвали колко е сръчен, та има ли нужда от дребни поправки, да не се притеснява да се обърне към него. Но веднага разбра, че никога няма да му се обади. Подобно на всички останали жени, тя го отписа след един-единствен поглед. Просто не разбираше, че той я наблюдава, защитава я. Не разбираше, че са предопределени един за друг.

Но това щеше да се промени.

Петдесетинагодишният Зак, с незабележителна фигура, среден ръст, оредяваща пясъчножълта коса и кафяви очи, бе от онези невзрачни мъже, които никой не забелязваше.

Определено никой не допускаше, че той е обект на общонационално издирване, след като преди година и половина хладнокръвно уби жена си, децата и майка й в Айова.

— Грег, казвал съм ти го преди и ще продължа да го повтарям през следващите шест месеца, защото ти е необходимо да го чуваш. — Адвокат Ричард Мур не поглеждаше към клиента си, седнал до него. Шофьорът бавно си пробиваше път през тълпата журналисти, които подвикваха въпроси и насочваха камерите си към тях на паркинга на окръжния съд в Бергън. — Случаят се гради върху показанията на лъжец с криминално досие — продължи Мур. — Жалка работа.

Предишния ден голямото жури се произнесе. От прокуратурата уведомиха Мур и се договориха Олдрич да се предаде тази сутрин.

Преди броени минути излязоха от съдебната зала на съдия Калвин Стивънс, призовал Грег по обвинение в убийство. Определената гаранция в размер на един милион бе внесена незабавно.

— Тогава защо голямото жури предяви обвинение? — попита Грег Олдрич с монотонен глас.

— Правистите имат лаф: „При желание прокурорът може да предяви обвинение и срещу сандвич с шунка“. Много лесно се стига до предявяване на обвинение, особено при нашумял случай. Обвинението означава едно: уликите са достатъчно, за да позволят на прокурора да задвижи нещата. Пресата не откъсва поглед от случая. Натали беше звезда. Всяко нейно споменаване гарантира продажбата на вестникарския тираж. Същевременно дългогодишният крадец Джими Истън, заловен при поредния грабеж, твърди, че си му платил, за да убие съпругата ти. След като мине процесът и те оправдаят, широката публика бързо ще загуби интерес.

— Както загуби интерес към О. Джей, след като го оправдаха за убийството на жена му? — подхвърли Олдрич с ирония. — Ричард, и двамата сме наясно, че дори съдебните заседатели да ме обявят за невинен — а ти си далеч по-оптимистично настроен от мен в тази насока, — случаят няма да бъде приключен, докато убиецът на Натали не потропа на вратата на прокурора и не направи пълни самопризнания. Междувременно аз съм пуснат под гаранция, предал съм паспорта си — следователно не мога да напускам страната — и някои от конкурентите ми са много зарадвани от това. Няма да споменавам, разбира се, за четиринайсетгодишна си дъщеря, която ще вижда баща си по първите страници на вестниците, по телевизията и в Интернет неопределено дълъг период от време.