Мери Кларк: Сърце назаем

Той го е извършил, помисли си Емили, докато влизаше в съда. Прекоси фоайето с високи тавани и вместо към асансьора пое по стълбището към втория етаж. Всичко бих дала, за да ми поверят този случай, каза си тя.

Отделът на прокурорите в западното крило на сградата приютяваше четирийсет прокурори, седемдесет следователи и двайсет и пет секретарки. Емили набра кода на охраняемата врата, махна на телефонната операторка и си свали палтото, преди да стигне до малкия си кабинет без прозорци. Закачалка, две сиви метални кантонерки, два различни по стил стола за посетители, бюро, поне на петдесет години, и нейният канцеларски стол съставляваха мебелировката. Растенията по кантонерките и в ъгъла на бюрото й бяха, както Емили се изразяваше, нейният принос към озеленяването на Америка.

Метна палтото си на паянтовата закачалка, настани се на стола и посегна към досието, което проучваше предишната вечер. Случаят „Лопес“ — семейна разправия, завършила с убийство. Две деца оставаха без майка и с баща, настанен в областния затвор. Моята задача е да го оставя там за по-дълго, помисли си Емили, докато отваряше досието. Процесът щеше да започне следващата седмица.

В единайсет и петнайсет телефонът звънна. Беше Тед Уесли, областният прокурор.

— Емили, може ли да те видя за момент? — попита той.

Затвори, без да дочака отговора й.

Петдесетгодишният Едуард „Тед“ Скот Уесли, прокурор на окръг Бергън, бе привлекателен мъж по всички стандарти. При ръст сто осемдесет и пет стойката му го правеше да изглежда още по-висок и му придаваше авторитетен вид, станал предмет на следния репортерски коментар: „Действа успокоително на добрите хора и плаши онези, които имат причини да не спят нощем“. Сините му очи контрастираха с черната коса, едва започнала да се изпъстря със сиво с една дума — завършен образ на роден лидер.

След като почука на открехнатата врата и влезе в офиса, Емили с изненада установи, че шефът й я гледа изпитателно.

— Здрасти, Емили — каза той хладно. — Изглеждаш страхотно. Добре ли се чувстваш?

Въпросът не беше зададен случайно.

— Никога не съм се чувствала по-добре — отвърна тя.

Постара се да звучи непринудено, дори неангажирано, все едно не разбира защо я пита.

— Важно е да се чувстваш добре. Голямото жури привлече под отговорност Грег Олдрич.

— Сериозно?! — Усети прилив на адреналин. Макар да бе убедена, че ще стане така, тя не забравяше, че случаят се гради предимно на косвени улики и определено се налага да намерят по-убедителни доказателства за пред съда. — Вбесявам се, като гледам как този негодник постоянно присъства в светските хроники и си вее байрака. Натали Рейнс беше велика актриса. Господи, излезеше ли на сцената, ставаше магия.

— Не позволявай светският му живот да ти влияе — посъветва я Уесли. — Просто го вкарай зад решетките. Случаят е твой.

Тя се надяваше да чуе точно това и все пак й трябваше известно време, за да осмисли новината. Такъв процес прокурор като Тед Уесли обикновено запазваше за себе си. Със сигурност дълго щеше да е на първите страници на вестниците, а Тед Уесли обожаваше да е там.

Той се усмихна на смайването й.

— Емили, да си остане между нас, но ме разпитват как гледам на евентуално предложение за по-висока служба от есента, с идването на новата администрация. За мен представлява интерес, а Нан с охота би живяла във Вашингтон. Както знаеш — израснала е там. Не ми се иска да се окажа по средата на съдебен процес, ако се стигне дотам. Затова Олдрич е твой!

„Олдрич е мой! Олдрич е мой!“ Именно за такъв случай мечтаеше, преди да бъде възпрепятствана преди две години.

Емили се върна в кабинета си и се запита дали да не звънне на баща си, но отхвърли идеята. Той само щеше да я посъветва да не работи така усилено. Абсолютно същото щеше да каже и брат й Джак, който живееше в Силиконовата долина, а и най-вероятно в момента бе на път за работа. В Калифорния е едва осем и половина, помисли си тя.

Марк, Марк, как само щеше да се гордееш с мен…

За момент затвори очи и усети как я залива копнеж. Тръсна глава и отново се съсредоточи върху делото „Лопес“. За пореден път го прочете цялото: и двамата бяха на двайсет и четири години; две деца; не живеели заедно; той отишъл да настоява да се съберат; тя, разгневена, излязла от апартамента опитала се да го подмине по мраморното стълбище на старата жилищна сграда. Той твърдеше, че тя паднала, а по думите на детегледачката, последвала ги извън апартамента, той я блъснал. Но пък детегледачката не е имала добра видимост, помисли си Емили, докато разглеждаше снимките от стълбището.