Пол Кристофър - Евангелието на Луцифер

— Хайде, хвани го! — Хилтс прихвана отново стареца под мишниците.

На светлината от ракетата Фин видя раната. Беше по-скоро на гръдния му кош, а не в рамото и от нея излизаха мехурчета. Белият дроб или още по-лошо.

— Оставете ме — немощно изрече Деверо. — Ако се опитате да ме вземете с вас, няма да успеете. Вървете! — заповяда им той.

— Ще доведем помощ! — обеща Хилтс.

— Тръгвайте! Веднага!

Двамата хукнаха. Ракетата угасна напълно и ги остави в пълен мрак, ако не се броят пронизващите зелени лъчи, които се пречупваха в каменистия неравен под на пещерата.

— Улучат ли ни, ще ни изпържат — прошушна Хилтс.

Разнесе се още един разцепващ екот и пространството наоколо избухна в ярка светлина. Само на около метър от тях се намираше вход като на килия, обозначен със същото като на медальона изображение на Медуза.

— Бягай! — извика Хилтс и бутна Фин към тъмния вход.

Тя погледна през рамо към сгърченото тяло на стареца до стената на колосалната, дивна пещера, за която се бе грижил в продължение на десетки години. Той се усмихваше.

Куршумите летяха, свистейки като рояк от разярени стършели. Тя се втурна в мрака, наведе глава, за да се мушне под чудовищната богиня със змийска коса и се препъна в пода на малка пещера. На светлината от поредната изстреляна ракета видя, че това изобщо не беше килия, а стъпало от каменно стълбище, което водеше нагоре.

— Катери се! — изкрещя Хилтс.

Тя бързо се заизкачва по стълбите, а фотографът я следваше по петите и дишаше учестено.

Минутите изтичаха, а те продължаваха да се катерят. За техен ужас отдолу се чу тропот на стъпки. Тогава с кошмарен звук, сякаш ядрото на земята се пропукваше под тях, се чу ужасен грохот и ги застигна въздушна вълна като в тунел.

— Какво беше това?

— Продължавай!

Продължиха да се изкачват, но грохотът се засили — клокочещо подземно бучене и после адът се изсипа върху тях с отломки и камъни, те ги подеха в търбуха си и ги изстреляха нагоре в хаотичен вихър, който ги залепи за скалата отстрани. Ледената река ги изхвърли в гейзер от вода върху студения каменен под. Двамата се изправиха на колене, кашляха и се бореха за въздух сред прииждащата вода, която изпълваше заличката.

— Къде се намираме? — с мъка продума Фин. Скочи на крака и подаде ръка на Хилтс.

— В нещо като мазе — закашля се той и се огледа. Посочи въртопа от мътна вода, чието ниво нарастваше. — Стълби. — Хвана я за ръка и прецапаха до късото стълбище. В горния му край имаше обикновена дървена врата.

Хилтс я бутна и се оказаха в миришеща на мухъл селска кухня. В единия ъгъл имаше печка с дърва и стара мивка, а в средата на помещението груба дъсчена маса с няколко стола. През зацапания прозорец Фин видя паркинга на Пещерите на чудесата. Намираха се в кухнята на порутената фермерска къща.

— Ето откъде старецът е влизал и излизал — сети се Хилтс и се отпусна тежко на един стол. — Слава богу, че всичко свърши!

— Не се разполагай твърде удобно. — Разнесе се заплашително скърцане, после усетиха как подът се наклони, надигна се и се накъдри, сякаш имаше земетресение.

Хилтс скочи. Над главите им таванът се напука и се посипа гипс. Подът отново се наклони и прозорецът се пръсна.

Втурнаха се през вратата към изгнилата веранда и едва излезли, покривът зад тях пропадна с грохот, а след него цялата къща. Затичаха се навън, а земята под краката им започна да се пука и се разнесе тътен от срутването на пещерата.

— Реката ще промени курса си — прошепна Фин. — Да изчезваме!

Добраха се до колата в края на паркинга в момента, в който земята се отвори и погълна стария училищен автобус пред очите им. Хилтс седна зад волана, припряно завъртя ключа и колата запали. Включи на скорост, залепи педала на газта за ламарината и гумите запушиха. Стигнаха портата, секунда преди да се срути, после взеха завоя с леко завъртане и поеха по селския път. Отдалечаваха се от Пещерите на чудесата, а Фин облегна глава назад и се предаде на изтощението. После внезапно седна на ръба на седалката със смръщено изражение.

— Какво има? — попита Хилтс.

Тя бръкна в якето си и извади коженото вързопче на Деверо. Махна верижката и видя, че на края й висеше същият медальон като този, който намериха при трупа на Педраци. Тя разви част от кожата и отвътре се показа меден свитък, позеленял и окислен, но клиновидното писмо ясно се четеше. „Последното евангелие на Луцифер“.

— Сигурно го е пъхнал в якето ми, когато ме хвана за реверите — прошепна дрезгаво тя. — Не знаех.