Пол Кристофър - Евангелието на Луцифер

Хилтс зяпна и зашари с лъча по каменния водопад. От Фин нямаше следа.

— Къде си?

— Точно пред теб — чу безплътния й глас. Внезапно отново се появи в светлината на фенерчето с пламнало лице и щръкнала мокра боядисана коса.

— Как го направи?

— Нали сме в Пещерите на чудесата. Чудо.

— Покажи ми.

— Дай ми фенерчето и ме хвани за ръка.

Той хвана ръката й. Тя я стисна здраво и пое фенерчето. Изведнъж пещерата пропадна в пълен непрогледен мрак. Тя го дръпна за ръката и той се плъзна зад балдахина с нея.

Хилтс се оказа в клаустрофобично малка цепнатина точно зад сълзящата престилка на скалата. Пространството беше толкова тясно, че чувстваше допира на мокрия камък отпред и отзад. Нямаше място дори да се обърнеш.

— Шегуваш се!

— Хайде де!

Тя се промуши надясно по цепнатината и на Хилтс не му остана друг избор, освен да я последва, иначе щеше да остане сам в тъмното. Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече сърцето му се качваше в гърлото. През ума му минаха стотици кошмари: падане отвисоко, още дъжд, кал, заклещване. Основни фройдистко-юнгиански-стивънкингови ситуации: безверното сърце, което ще се пръсне от страх човек да не бъде заровен жив; лекото напрежение и недостиг на въздух, когато влакът навлиза в тунел под някоя планина. Той продължи да се промушва напред, като се съсредоточи в усещането от допира на меката й длан и преплетените им пръсти. Фин беше дребна и лекичка като дете, но притежаваше хъс на сержант, обучаващ новобранци. В подобни моменти се мобилизираше и показваше твърдост, тя й даваше сили да издържи на най-лошото, което й поднесеше животът. Инстинкт за оцеляване. Нещо в ДНК-то й, заложено от милиони години.

— Виж — прошепна тя.

Хилтс изведнъж осъзна, че се е промушвал напред със стиснати клепачи. Отвори очи. Отпред тунелът сякаш се разширяваше.

Фин протегна свободната си ръка и опипа скалата.

— Това не е естествено разширение, а дело на човешка ръка. — Промуши се още малко напред и Хилтс се почувства така, сякаш го бяха пуснали от затвора. Имаше място за мърдане — тунелът стана поне с трийсетина сантиметра по-широк от двете страни.

Хилтс видя, че Фин имаше право. На слабата светлина от фенерчето следите ясно личаха. Някой беше издълбал проход в тази забравена от бога дупка. Вече се движеха с лекота и забелязаха, че тунелът постепенно се извива и спуска надолу. На места се виждаше, че скалата не е пипана; който го е направил, беше следвал естествения път на водата, издълбала скалата. Фин беше на същото мнение.

Проникването в пещерата продължаваше вече час. Хилтс започна да си спомня с умиление огромните хамбургери и да си представя специалитета на деня в „Денис“ на междущатската магистрала. В този момент чаша от най-лошото кафе от крайпътно заведение би му се сторила чудотворен еликсир. Дъждът и осемградусовият студ в пещерата вледеняваха костите му. Клаустрофобията беше намаляла, но в никакъв случай не бе изчезнала. Един час на влизане означаваше още час на излизане, ако се върнеха по същия път, и въображението му рисуваше мрачни истории с ужасяващ край. Поне досега, слава богу, нямаше следа от прилепи или други пещерни обитатели. Хилтс не беше любител на гадинки, от които кожата ти настръхва. Чувстваше се в свои води в пустините, не в подземните канали. И тогава тесният тунел внезапно свърши. Светлина.

— Мили боже! — прошепна Фин, като пристъпи напред.

— Исусе! — възкликна Хилтс.

И двамата имаха право.

Куполът над тях се издигаше в един-единствен монолитен каменен свод поне на трийсет метра над мястото, на което бяха застанали, и още толкова от пода на огромната пещера. Светлина струеше силно и мистериозно от хиляди ниши на десет хиляди фигури, до една издялани от най-добрите египетски каменоделци, тук, сред дивата природа преди повече от няколко хилядолетия. По-голяма от Сикстинската капела, по-висока от катедралата „Свети Петър“, такава зала беше отвъд човешкото въображение, камо ли да бъде сътворена от човешки ръце. Всеки ангел, родоначалник и светец можеше да се види, всяко тайнство и чудо от появата на Христос до Възкресението, от Райската градина до Ноевия ковчег. Всички се извисяваха в поразителен вихър от живи картини, спуснати от небесата. Не просто спираше дъха. Слабо беше да се каже. Внушаваше благоговение. Дар от съвършена красота, без ни най-малък намек за отмъстителност или възмездие, божествено или някакво друго. Околовръст огромната зала бяха издълбани по-малки пещери, някои още имаха тежки дървени врати, други зееха кухи като слепи очи. Килии. Някога, преди много години, тук са живели хора. Сега това беше само огромна гробница, вовеки веков скрита от човешките очи.