Пол Кристофър - Евангелието на Луцифер

— Кой купува такива неща?

— В огромен град като този се намират купувачи за всичко — отбеляза Хилтс и повдигна рамене. После се усмихна широко. — Ню Йорк с пирамиди.

Тълпата ги буташе напред като дървесни отломъци при прилив, но Хилтс успя да измъкне Фин настрани.

— А сега накъде? — попита Фин.

— Натам — посочи той.

В дъното на уличката се виждаше пространство с още купища стока, предимно военно снаряжение — противогази, празни минохвъргачни мини, отдавна излезли от употреба далекомери, поне сто чифта пустинни ботуши от Втората световна война, метални бидони от бензин, дори малко оръдие с пръснато дуло — останка от отдавна забравена битка.

Хилтс се шмугна в една тясна алея пред Фин и за момент се разделиха. Един почернял от слънцето просяк с побеляла коса изскочи пред нея, олюлявайки се на розовия си изкуствен крак, протегна ръка и закрещя в лицето й на неразбираем арабски с изкривено от гняв лице. Тя отстъпи назад, но нямаше накъде да мръдне, тълпата я тласкаше надолу към един още по-тесен отсек. Внезапно Хилтс изчезна и тя се оказа сама.

Осъзна, че е изтикана извън пазара. Нямаше ги купищата стока и пазарящите се хора. За миг се оказа сред един съвсем различен свят — свят с рушащи се стени, сгърчени фигури сред вихрушките прах; свят на странна тишина, в който шумът от тълпите бе заглушен напълно от дебелите стени на гробниците, а светлината бе сведена до пробягващи сенки. Обзе я силен страх.

Застана неподвижно, после бавно се завъртя и се опита да се ориентира. Пред нея се издигаше висока стена от изпечени от кал и слама тухли, някои от тях липсваха и дупките зееха като щърбави зъби. Отляво имаше бледозелена постройка с полегат покрив, а отдясно проход, толкова тесен, че човек можеше да се промуши само с рамото напред. Зад нея беше пътят, който водеше към улицата, откъдето беше избутана.

Фин пое по обратния път. Знаеше, че Хилтс се бе запътил към откритото пространство с военните стоки. Ако побързаше, най-вероятно щеше да го настигне. Тя се затича натам, но изведнъж се закова на място. Пред нея се бе изпречил мъж с бяла джелабиа и тъмно раирано сако. Беше бос, с хлабав мърляв тюрбан.

Изглеждаше около четирийсетгодишен, с посивели брада и мустаци, прегърбен и с широк гръден кош. Очите му бяха жълто-зелени с хлътнали орбити под рунтавите вежди, а носът му бе голям — сплескан и изкривен, очевидно от предишни счупвания. Както всичко останало в Града на мъртвите и той бе покрит с тънък слой прах.

В грамадната си длан държеше огромен ятаган, покрит с ръжда, чието острие блестеше от скорошното наточване. Той го вдигна и отвори широко уста. Чу се само гъргорещ, ръмжащ звук и Фин видя, че в черната паст липсваше езикът.

Фин застина за миг като хипнотизирана. Почувства, че я напушва смях, породен от паниката, и си спомни за онази сцена във филма за Индиана Джоунс, където Харисън Форд застана на пътя на гигант с меч. Беше абсурдно, но ужасяващо реално. Тя не беше Индиана Джоунс и не разполагаше с голям пистолет, за да застреля гротескното същество, размахало острие към нея. Мъжът изгрухтя повторно и се затича към нея. Фин се завъртя на пети и побягна. Втурна се в обратна на тясната алея посока, сви инстинктивно наляво покрай порутената тухлена стена, после надясно и продължи да бяга, а току зад нея се чуваше шляпането на босите нозе на преследвача. Тя огледа светкавично пътя пред себе си. Намираше се на голо място, оградено от стените на големи каменни мавзолеи с решетки по вратите и прозорците — предпазна мярка срещу нежелани посетители.

На площадчето имаше и десетина каменни плочи, които маркираха бедняшките гробове. Върху едната бе запален огън за готвене, а от гредите висеше гърне, закачено на метална кука. Фин изтича до средата на празния двор, скочи на една плоча и се обърна към огъня.

Полуизвърната, грабна стоманеното гърне за дръжката, после зарита горещите въглени и ги разпиля навсякъде върху плочата. Изля гърнето с вряло кохари върху лицето на огромния мъж и сместа от разварен ориз и леща го ослепи.

Той изкрещя и със свободната си ръка се опита да махне парещата каша от лицето си. Скочи на плочата в момента, в който Фин се подхлъзна и се търкулна от другата страна в прахта. Мъжът вдигна ятагана и пристъпи към нея, но попадна върху нажежените до бяло въглени, нададе вой и отскочи назад право в останките от огъня. Фин се изправи на крака и хукна да бяга, без да смее да се обърне, за да види доколко беше пострадал мъжът.