Колийн Маккълоу - Лавина от убийства

Канцелариите бяха на долния етаж, докато апартаментите на декана и счетоводителя на горния. Фоайето бе сравнително широко и съвсем пусто в този вечерен час; гишето, зад което седеше чиновник в работните часове, бе празно, а в канцелариите, които се виждаха през стъклените стени, също нямаше никого.

Кармайн продължи да слиза надолу, спря за кратко пред гишето и се зачуди как ще открие декана. От отсрещната стена, където се намираха столовата и общите стаи, прозвуча жизнерадостен звън. Кармайн въздъхна и се стегна, готов да посрещне четиристотинте нахранили се млади мъже, които всеки момент щяха да плъпнат наоколо. Не се случи нищо подобно. Нисък, превзет мъж в костюм от три части излезе от странична врата на столовата, веднага забеляза Кармайн и закрачи към него. Походката му беше като на патица, макар да не беше дебел. Просто коленете му бяха събрани и краката образуваха буквата Х. Лицето му бе кръгло, румено, кестенявата му коса бе оредяла, но грижливо пригладена настрани, за да скрие колкото е възможно повече от опустошенията, а блясъкът в тъмнокафявите му очи подсказа на Кармайн, че може да сплаши без особено усилие повечето от възпитаниците на „Парацелс“. Едва ли някой можеше да го нарече красавец.

— Декан Хаймън? — започна Кармайн, когато двамата си подадоха ръце. Усети дружелюбно, стегнато ръкостискане.

— Елате, качете се в апартамента ми — покани го деканът, вдигна крилото, покрило отвора на гишето, и отключи стъклената врата.

Влязоха и се качиха на втория етаж с тесен асансьор, който возеше много по-гладко в сравнение с повечето малки асансьори.

— Декан Докинс — първият декан на „Парацелс“, моят предшественик — беше парализиран от кръста надолу — обясни Хаймън, докато се изкачваха, — но квалификацията му натежа над недъга и над цената за инсталирането на асансьора. — Засмя се тихо. — От „Принстън“ си мислеха, че са го пипнали.

— Пукни се от завист, „Принстън“ — ухили се Кармайн.

— Да не би да сте възпитаник на „Чъб“, капитане?

— Да, випуск 1948-а.

— Ясно! Значи сте от младежите, които са защитавали любимата ни страна. Сигурно са ви приели преди войната.

— Да, през септември 1939-а. Постъпих в армията веднага след Пърл Харбър и така изгубих студентските си права през есента на 1941-ва. Не че много се трогнах. Жълтите и нацистите бяха по-важни.

— Женен ли сте?

— Да.

— Деца?

— Момиче от предишен брак, София, вече е на шестнайсет, и син на пет месеца — уточни Кармайн и се запита кой от двамата води разследване.

— Как се казва?

— Все още не сме решили.

— Боже! На това му се казва сериозна брачна спънка.

— Ами, по-скоро един непрекъснат добродушен спор.

— Тя ще спечели, капитане, от мен да знаете, че ще спечели! Те винаги печелят.

Декан Хаймън покани госта си да седне на кожен стол и пристъпи към количката с напитки.

— Шери? Скоч? Уиски?

— Не ми предложихте джин, господин декан.

— Не ми приличате на човек, който пие джин.

— И сте абсолютно прав! Ще пия уиски, благодаря. Със сода и лед, по възможност повечко.

— А, още сте на работа. — Деканът седна, след като си наля щедро шери. — Питайте, капитане.

— От съквартиранта на господин Пю, господин Уилкинсън, научих, че колежът е празен, докато траят лекциите.

— Самата истина. На всеки студент, който бъде хванат да се мотае по коридорите, докато има лекции, му се иска обяснение. Не че се случва често. „Парацелс“ е построен специално за студенти по медицина от фондация „Парсън“.

Кармайн се намръщи.

— А, тези ли?

— Говорите така, сякаш ги познавате.

— По миналата година разследвах случай, свързан с даренията им.

— Да, помня, „Дъг“ 1 1 Център за неврологични изследвания „Хъглинс Джаксън“, споменат в романа „Колекционерът на пеперуди“. — Б.пр. — закима декан Хаймън. — Искрено се надявам убийството на господин Пю да не замеси „Парацелс“ в подобен скандал.

— Съмнявам се, че ще се случи подобно нещо, господин декан. Уверявам ви, че ние ще ограничим максимално изявленията си пред пресата и другите медии за смъртта на господин Пю.

Деканът се приведе напред, напълно забравил за шерито.

— Място не мога да си намеря от страх, капитане. Как е загинал господин Пю?

— Попаднал е в челюстите на мечи капан, заложен в дрешника.

Руменото лице пребледня, шерито заплашваше да се излее, но деканът го вдигна към устните си и го изпи на един дъх.

— Боже господи! Тук ли е станало? В „Парацелс“?