Колийн Маккълоу - Лавина от убийства

Кармайн обеща да му ги върнат скоро.

— Харесваше ли съквартиранта си? — попита го Кармайн.

— Не — отвърна, без да увърта, Том.

— Защо?

— Ами защото беше гадняр.

— Не предполагах, че си от хората, които прибързват в преценките си, Том.

— Наистина не съм и лесно мога да се оправя с гаднярите, капитане, ако той беше най-обикновен гадняр. Само че Еван не беше обикновен. Беше толкова… надменен егоист! Та той тежеше четирийсет кила с мокри дрехи, приличаше на смотана стара мома, а не допускаше, че изглежда странно! А като почнеше да се фука, човек оставаше с впечатление, че хората, които са четирийсет кила с мокри дрехи и приличат на смотани стари моми, са образец за мъжко съвършенство. Кожата му беше толкова дебела, че дори торпедо нямаше да я пробие.

— Доста дебела кожа — повтори сериозно Кармайн. — Как се представяше на изпитите? Оценките му добри ли бяха?

— Пълни шестици по всичко — смънка нещастно Том. — Беше най-добрият в курса, дори рисуваше по-добре от останалите. Писнало ни беше да ни показват за пример рисунките му на краниалните нерви на акулите или очна ябълка на магаре и да ни повтарят, че рисунките по анатомия трябвало да изглеждат точно така! Леле, човече, беше си голяма досада! Нямаше да е толкова зле, ако той не изтъкваше постоянно, че бил върхът, особено пред студенти като мен, които разчитаме на стипендии. Сигурно ще ми се наложи да постъпя в армията или флота, за да се отърва от дълговете, а това направо ще ми изяде годините, в които мога да практикувам.

— А общуваше ли с колегите си?

— Боже, не! Еван се занимаваше с разни шантави неща, като да ходи в Ню Йорк на опера или да гледа разни интелектуални пиеси. Не пропускаше нито един от авангардните филми на филмовия клуб в „Чъб“, купуваше билети за благотворителни банкети или за кънтри клубове, когато канеха разни мазни политици — шантава работа! След това ни надуваше главите, все едно сме някакви селяни. А най-странното е, че никой от „Парацелс“ не му тегли един бой.

— Навреме ли се прибираше? Хъркаше ли? Имаше ли някакви… неприятни лични навици?

Том Уилкинсън го погледна недоумяващо.

— Не, прибираше се навреме. А най-неприятното у него бяха надувките.

— В колко часа го откри?

— Към шест. Имам кола, за да мога да се връщам в колежа за обяд и вечеря. Храната в стола на „Сайънс Хил“ е скъпа, затова сестра ми даде старата си таратайка, когато си купи по-хубава кола. Бензинът е направо без пари, а храната тук е включена в цената за общежитието. Пък и готвят вкусно. В пет и половина свърши лекцията по физиология в „Бърк“, в крилото по биология и аз се прибрах.

— Повечето от часовете ти в „Сайънс Хил“ ли са?

— Да, най-вече лекциите по медицина. Има едни… ами… дилетанти от първокурсниците, които ходят на история на изкуството и разни простотии, но тези часове са другаде. Най-близкото подобие на класна стая в „Парацелс“ е аудиторията, в която деканът заклеймява мръсотията и вандализма.

— Вандализъм ли?

— А, приказва си деканът. Второкурсниците решават да правят напук и хвърлят тухли от разни стари къщи в каменните градини на Пиеро Кондучи. Налага се да използват берачки за череши, за да ги извадят. А да се облече голата женска статуя с бельо, според мен поне, не е никакъв вандализъм, господине. Нали?

— Сигурно не — отвърна сериозно Кармайн. — Значи всички студенти в твоето крило са второкурсници, така ли, Том?

— Да, господине. Крилата са четири, по едно за всяка година. Стаята ни с Еван е на горния етаж, но под нас са само първокурсници.

— Значи, след като лекциите са по медицина, крилото е празно между дванайсет и шест вечерта.

— Точно така. Ако някой е болен и не може да отиде на лекции, би трябвало да е в лечебницата, където има медицинска сестра. Понякога някой си спестява лекциите, за да довърши доклад, но в момента, господине, не са ни давали никакви извънкласни задачи.

— Ами сутрин?

— Същата работа, само че времето е по-кратко. Според мен, сутрин деканът се среща с търговците, за да ги държи под око.

Кармайн се изправи.

— Благодаря, Том. Де да можеше поне половината от свидетелите ми да са толкова откровени като теб. Върви да вечеряш, въпреки че едва ли в момента ти е до ядене.

След това се отправи към декан Робърт Хаймън. Докато слизаше по елегантното извито стълбище (мразеше стълби като тези, с висящи стъпала, през които се вижда надолу), той спря, за да огледа просторната централна част на колеж „Парацелс“. Всяко крило беше определено за настаняване на студентите от различен курс, в центъра бяха разположени офисите и жилищата на преподавателите. Деканът и счетоводителят разполагаха с просторни удобни стаи; стипендиантите, които се занимаваха с научна работа в продължение на четири години, живееха в апартаменти без кухни в далечните краища на четирите крила, докато четирите подобни апартамента, разположени непосредствено до центъра, бяха запазени за защитилите докторати, които нямаха нищо общо с администрацията на колежа.