Колийн Маккълоу - Лавина от убийства

Еван щракна лампата и влезе; вратата се затвори зад него, но той бе свикнал. Веднага забеляза пакетчето, което висеше от тавана, вързано на връвчица. Дръпна го нетърпеливо, без да се изненада, че жертвата е решила да го остави на това скрито място, нито че висеше там, където нямаше чекмеджета и полици. Не погледна към тавана; очите му бяха приковани в пакета, който дори на слабата светлина се виждаше, че е опакован стегнато в прозрачно фолио. Банкнотите прозираха — бяха от по сто долара. Изглеждаха нови, ръбчетата все още не бяха пречупени от многобройни пръсти, и бяха подредени на стегната купчинка.

Неочаквано, след като вече бе протегнал ръце и сграбчил пакета, той спря за миг, замислен над значимостта на замисъла си, над задоволството, което не можеше да сподели с никого, докато изнудваше Дрънкалото. Наистина ли искаше да продължи с изнудването? Пари в действителност не му трябваха; просто това бе оръжието, което бе избрал. Не можеше да се насити на радостта от мисълта, че тъкмо той, Еван Пю, най-обикновен първокурсник в „Чъб“, само на деветнайсет, притежава властта да измъчва до отчаяние друго човешко същество. Боже, колко хубаво! Разбира се, че щеше да продължи да изнудва Дрънкалото.

Протегнатата му ръка сграбчи увития в пластмасово фолио пакет. Не успя да го освободи, затова дръпна по-силно, нетърпеливо и той остана в ръката му, натежа и младежът се наведе, за да не изпусне плячката.

В същия миг се чу силен шум, нещо между рев и стържене. В мига, в който изгарящата болка проряза горната част на ръцете и гърдите му, Еван си помисли не на шега, че го е ухапал ни повече, ни по-малко тиранозавър рекс. Изпусна пакета с парите и стисна онова, което се опитваше да го погълне, пръстите му обхванаха студената стомана, забила се в плътта — не беше само едно, ами цяла редица остриета, проникнали дълбоко, чак в костта.

Първоначалният шок бе толкова силен, че той дори не извика, но в следващия момент изпищя неудържимо, дрезгаво, и се запита защо устата му е пълна с пяна. Въпреки това не спря да надава крясъци, отново и отново.

Шумът се чу ясно и в стаята, но нямаше кой да го чуе. Не се разнесе в коридора, благодарение на уменията на архитекта, настоял за звукова изолация, за която бе отпуснат огромен бюджет. Семейство Парсън искаха първокласно изпълнение, след като така и така щяха да се разделят със скулптура на Роден и няколко на Хенри Мур. Подобни съкровища не можеха да бъдат поставени в близост до някой боклук.

Смъртта прибра Еван Пю чак след два часа, живителната му кръв изтичаше, краката му отказаха да се движат, дишаше с усилие, давеше се. Единствената му утеха, докато съзнанието го напускаше, бе, че полицаите ще открият парите и писмото на Дрънкалото, което бе натъпкал в джоба си.

— Не мога да повярвам! — възкликна капитан Кармайн Делмонико. — Този ден няма ли най-сетне да свърши. Кое време стана, за бога?

— Наближава шест и половина — долетя гласът на Патрик О’Донъл от гардеробната. — Много добре знаеш колко е часът.

Кармайн влезе, пружината бе свалена и пред него се разкри сцена, достойна за музея на ужаса с восъчните фигури. Патси бе инсталирал два малки прожектора в дрешника, за да се отърват от двайсет и петватовата крушка на декана, и всяко ъгълче вътре бе ярко осветено. Погледът му бе привлечен първо от тялото, увиснало напълно отпуснато от ниския таван, горната част на ръцете и гърдите бяха жестоко пристегнати в челюсти като на бяла акула, само че направени от ръждясала стомана.

— Господи! — ахна той и обиколи, доколкото можа, около тялото. — Патси, виждал ли си досега подобно нещо? Какво, за бога, е това чудо?

— Май е огромен капан за мечки — отвърна Патси.

— Капан за мечки ли? В Кънектикът? Като изключим някои местности в Канада и планините на юг, от тази страна на Скалистите планини не са се мяркали мечки поне от сто години. — Той се вгледа внимателно в гърдите на младежа, където зъбците бяха потънали чак до основата. — Въпреки че — досети се той, — като нищо може някой да е забутал подобно чудо в хамбара си и да го е забравил.

Отстъпи, докато Патрик довършваше огледа, след това двамата мъже се спогледаха.

— Налага се да взема трупа заедно с капана — рече Патси. — Не смея да го освободя тук, в дрешника — пружината на това чудо може да ми откъсне цялата ръка, докато се опитвам да разтворя челюстите. Този таван е доста по-нисък, отколкото в стаята, значи трябва да има греда. Голям майтап!

— Не е просто заковано, ами са сложени болтове и дюбели — установи Кармайн, — така че трябва да има греда. Май дойде време за трион. Ако трябва, ще съборим сградата. — Забеляза пакета, увит в прозрачно фолио, и се наведе, за да го огледа. — Хм… Става все по-интересно, Патси. Освен ако не е пълен с хартия, тук са натъпкани доста пари. Примамка за алчния. Хлапето ги е видяло, посегнало е и буквално се е пъхнало в капана.