Елмор Ленард - Преследваният

— Къде са сега?

— Казва, че не знае. Наредили му да се върне в Тел Авив. Задържали колата на г-н Розен.

Тя пак започна нещо да му вика на иврит, а Мати седеше притихнал до пистолета в кобура и мините, но не ги забелязваше, гледайки в Тали. После се дръпна, когато тя се опита да го удари с юмрук. Дейвис улови ръката й.

— Успокой се. Хайде да разберем, какво се е случило.

— Той е идиот — заяви Тали. — Мисли, че те само искат да си поприказват с г-н Розен.

Тя пак започна да го хока, но този път и Мати повиши тон.

— Къде са отишли, след като си е тръгнал — попита Дейвис — къде са били?

Те пак поговориха на иврит, после Тали рече:

— В хотела. Отишъл с чернокожия до едно кафене, след това чернокожият си тръгнал.

— А другите двама? — попита Дейвис. — Те в хотела ли са чакали?

— Били са на паркинга до колата — отвърна Тали.

Тя пак заговори с Мати на иврит. Той нещо й каза.

— Твърди, че са искали да сменят гума. Той е повдигнал колата…

— Коя кола?

— Тази, която е карал — рече Тали, — но според него на гумата нищо й нямало.

Дейвис включи на скорост и рязко се отдели от тротоара.

— Паркирана била до новата кола на г-н Розен, до черната — допълни Тали.

Дейвис вече го знаеше, още преди тя да му го каже.

— Хотел „Лароме“ е най-хубавият хотел в Ейлат — заяви Розен. — Той е голям и луксозен и можеш да се загубиш, докато търсиш дискотеката, но иначе е забавно — стига разни досадници да не те свалят. Много хубави млади израелци си опитват късмета с туристки. Също като в Рим.

— Навсякъде е така — отвърна Еди. — В „Дан“ имаше един, казах му, че мога да му бъда майка. И знаеш ля какво ми отговори?

— Един момент.

Розен отиде до рецепцията, подаде ключа на служителя и нещо му каза. Служителят се разсмя. Розен се върна при Еди, като се усмихваше, протегна ръка, за да я пусне да мине първа през въртящата се врата.

— Та какво рекъл? Онзи, израелецът?

— Рече…

Но сега Розен отново разговаряше, този път с портиера. Подаде му банкнота и портиерът се усмихна.

— Съжалявам, продължавай.

Докато излизаха от хотела на път за паркинга, Еди каза, че всъщност отговорът му не бил нищо особено. Рекъл, че е влюбен в нея и възрастта нямала никакво значение. Розен отговори, че и за него няма значение. Какво значеха годините? Какво общо имаха те с онова, което човек чувства. Еди вметна:

— Внимавай. Паспортът ти е у мен. С датата ти на раждане.

— О, вярно — съгласи се Розен.

Осем и трийсет и пет. Имаха време да стигнат до „Хилтън“ и дори да изпият по чаша кафе.

— Трябва да се преоблека — каза Еди.

— Тогава ще си го пием, докато се преобличаш. Ще ти помогна да се преоблечеш — додаде Розен. — Но първо ще ти помогна да се съблечеш.

— Знаеш ли, че си много сексуален за мъж на твоята възраст — каза Еди.

— На туристките от „Хилтън“ им харесват подобни приказки — възрази Розен, — това ги възбужда и кара слабините им да се овлажняват, да потръпват. Но ти всъщност не си „Хилтън“-ски тип. Обяснявал ли съм ти разликата? Разликата между туристките от „Хилтън“ и от „Кинг Дейвид“?

— Не, но си представям какво ще ми кажеш.

Тя пак почака, този път, за да побъбри с пазача на паркинга, на когото също даде нещо. Когато се върна при нея, хвана я за ръката и я стисна, а тя рече:

— Сигурна съм, че прекаляващ с бакшишите.

— Разбира се — отвърна Розен.

Чуваха гласовете на момчетата, които играеха баскетбол в двора на АМХ и си подвикваха на иврит, чуваха и ударите на топката в таблото — зад живия плет и една висока мрежа. Сивият мерцедес беше паркиран до мрежата, на улица Линкълн.

Щяха да чуят експлозията на колата, и още как, бе казал Теди Кас. По дяволите, тя щеше да изпотроши прозорците на сградата на АМХ.

Но те нямаше да я чуят, ако колата не експлодираше, бе казал Валенцуела.

Бяха взели Рашад от улица Агрон и се бяха промъкнали с мерцедеса, изучавайки страничните улици и преките пътища, които Валенцуела бе отбелязал за картата. Тук висяха вече повече от четирийсет минути… почти четирийсет и пет минути, когато най-сетне зърнаха Рашад да се задава откъм предната страна на АМХ.

— Току-що излезе от хотела — съобщи Рашад. — Отива към паркинга.

— Сам ли е? — попита Валенцуела.

— Не, с някаква жена.

— Е, нищо не мога да направя — каза Валенцуела.

Пазачът на паркинга при хотел „Кинг Дейвид“ винаги се радваше да види г-н Розен. Особено, когато той беше е жена. Когато г-н Розен беше сам, даваше му пет лири. Но когато беше с жена, му даваше десет лири. Положително тази проява на щедрост нямаше за цел да я впечатли; та тя не можеше да види банкнотите. По-вероятното беше, че г-н Розен тогава се чувстваше добре и беше щастлив. И защо да не е щастлив? С толкова пари и с две коли. Едната от колите сега я нямаше, бяха я взели американците, но новата, черната кола, навярно му беше достатъчна. Той проследи с поглед г-н Розен, който отвори вратата пред жената, а след това заобиколи, за да се качи.