Елмор Ленард - Преследваният

— Зареден е — предупреди го Дейвис. — Задръж го за-себе си.

Мините бяха на задната седалка, около всяка беше увита жица, дълга приблизително около триста фута 69 69 Фут — английска измерителна единица равна на 30,48 см. .

Щяха да са му необходими няколко минути, за да сложи детонаторите и да свърже жиците към акумулатора на колата. Мерцедесът трябваше да бъде държан на разстояние, онези вътре трябваше да са нащрек пълни с подозрение и по този начин щяха да му дадат време. Можеше и да стане, да приготвят един капан и да поканят онези тримата да се набутат в него. Мястото беше съвсем подходящо за такава работа. Тук се воюваше и те не бяха срещнали никаква друга кола или камион, дори магаре от Мизпех Рамон насам. Не му се щеше да пропусне пътеката или да забрани някоя подробност, докато си приказва с Разен и го развлича. Надяваше се, че крайпътният камък си е още там. Преди е имало табела, беше казал Зохар, но сега вече я нямаше. Табелата с името на селото беше изчезнала, заедно с хората от селото, които също бяха изчезнали. Прогонени от танковете.

Розен каза, че му се пикае. Дейвис го попита дали иска да спрат. Помисли си за Реймънд Гарсия-представи си го как лъска камарото пред блока на пехотинците — след което каза на Розен да свърши работата на пода, ако толкова му се налагаше. Розен отвърна, че ще почака. И продължи да бърбори.

— Слушай, знаещ ли какъв бях аз? — заразправя Розен. — Пазач на склад. За Бога, броях ризи. Войната свърши преди да са ме прехвърлили през океана.

— Сега нямаме време да се обучаваш — прекъсна го Дейвис, — но ти имаш ценния опит, от който се нуждаеш. Откога караш кола?

— Кой знае? Може би от трийсет години. Даже повече.

— Добре, знаеш как се пали. Това е всичко, което трябва да направиш. И аз мога да го направя — рече Дейвис — но тогава няма да съм отвън, за да следя, ако стане някой фал.

— Ще го направя — увери го Розен.

— Само си повтаряй, че онези искат да те убият-убеждаваше го Дейвис. — Мисля, че ще се радваш, ако го направиш.

— Ще се радвам ли? Не знам, много съм уплашен.

— И аз — рече Дейвис. — И онези отзад — предполагам, те всички те са малко изплашени, нервни. Но нищо не можеш да направиш. Нали?

Продължаваха да разговарят и Розен попита за войната, как се чувства човек, когато стрелят по него. Страшно ли е? Ами онези, които, рискуваха живота си? Те луди ли бяха? Там не мислиш, отговори Дейвис, само го правиш. Затова беше и цялото обучеше. Ами медалите — Розен пак започваше с медалите. (Това ли беше за него най-важното?) Какво трябваше да направиш, за да спечелиш разните медали? Мислиш ли си, дали си заслужава или не?

— Една обстановка, в която си попаднал в нищо повече — отговори Дейвис. — Там Бронзовата звезда се считаше за медал за добро поведение. Ако си спечелил Сребърна звезда, може би си задържал двайсет виетнамци с М-16 и с щик. Кръстът на военноморските сили 70 70 Кръст на военноморските сили — дава се за изключителен героизъм. означаваше, че си задържал двеста виетнамци със същите неща. А Почетният Медал на Конгреса означаваше, че си задържал пак толкова, но без М-16 или щик.

— Ти беше ли награден? — попита Розен.

— Със Сребърна звезда и с две Сърца.

— Наистина ли? Раниха ли те?

— С куршум — отвърна Дейвис.

— Боже мой… и си получил Сребърна звезда? Какво си извършил?

Крайъгълният камък вече се виждаше отляво на около петдесет метра и бързо приближаваше.

— Дръж се — извика Дейвис.

Рашад си помисли, че някоя вихрушка е вдигнала пясъка от пустинята. Но после Теди Кас ги видя, надигна се и се наведе към предното стъкло.

— Той зави. Виждаш ли го? Този прах е от него — каза Теди. — Вал, в твоята карта има ли някакъв път, който да продължава на изток?

— Нищо няма — рече Валенцуела.

— Може би някакъв кибуц или някаква историческа забележителност? — настоя Теди.

— Тук не би трябвало нищо да има.

Валенцуела повдигна картата и се втренчи в нея.

— Ами, явно има нещо — обади се Рашад.

Той виждаше зелените отблясъци над стълба от прах, слънцето се отразяваше в камарото. И по-нататък — още нещо. Отначало му заприлича на скално образувание. Рашад намали и зави покрай камъка, като очакваше да забележи някакъв път, но видя само леки следи по пясъка. Прахта от камарото вече се слягаше. Очертаха се силуетите на някакви сгради. Вътре в мерцедеса, който се движеше с около двайсет и пет мили, за да може да избягва дупките, те усетиха мъртвилото, пълната замрялост навън. От камарото нямаше и следа.