Елмор Ленард - Преследваният

В този момент пазачът чу оглушителен шум, като от състезателна кола — тя направо летеше по граничещата с хотела улица Давид а Мелех. Ръмженето на двигателя и скърцащият звук от колелата го накараха да стисне зъби в очакване на катастрофа. Но шумът, който бе чул, ревът на двигателя, ставаше все по-силен, по-ясен и пронизителен и ето че една зелена кола се завъртя и влетя в двора, като вдигна облак прах; чакълът се разхвърча, когато тя поднесе и спря. Мъж с кепе изскочи от колата, почти едновременно със спирането й.

— Розен!

Розен дръпна ръката си от съединителния ключ и насочи поглед към пехотинеца, който бързаше към него, после го прехвърли към Тали, която тъкмо слизаше от колата. Там вътре имаше и още някой. Розен не успя веднага да разпознае Мати.

— Ето го човека, за когото ти говорих — каза Розен.

— Боже мой — рече Еди, — само как нахълтва.

Розен се ухили на пехотинеца.

— Какво става? Малко забавления ли?

— Не пипайте запалването! — изкрещя Дейвис. — По-добре слизайте от колата. И двамата.

— Господи! — възкликна Розен. Вече му беше ясно. Нямаше нужда да задава въпроси.

— Хайде, Еди.

— Какво става?

— Трябва да се махаме оттук.

— Вземете и пазача с вас — настоя Дейвис.

Той направи знак на Тали и Мати да се отдалечат.

— Знаеш ли какво да правиш? — попита го Розен.

Той вече беше излязъл от колата.

— Стига да го открия — отвърна Дейвис — вие вървете на улицата.

Не ги изчака да се отдалечат. Докато лягаше по гръб и се промъкваше под колата, чу жената, която беше с Розен, да го пита какво става. Досега щеше да е разбрала, ако Розен беше завъртял ключа и колата беше експлодирала под тях. Между шасито и ребрата бяха пъхнати два пластични взрива „Ц4“, големи колкото юмрук, подобни на блокчета пластелин, с жиците и детонаторите — и единият щеше да свърши работа. Дейвис извади капачките и ги прибра в джоба си, след това сряза жиците със сгъваемия си нож и извади експлозивите.

Те стояха зад оградата, на улицата, забили поглед в него, докато той се измъкваше изпод колата.

Дейвис хвърли експлозивите на задната седалка на камарото, седна зад волана и пое към тях. Видя ги отново да влизат в паркинга и да се отдръпват, за да му направят път. Розен бързо дойде до колата.

— Качвайте се — рече Дейвис, — трябва да изчезваме.

— Чакай малко — какво имаше.

Розен се беше смръщил. Нещата се развиваха прекалено бързо за него. Той не беше свикнал да действа, без да задава въпроси.

— Нямаме време за приказки. Качвайте се — настоя Дейвис.

— Но аз нищо не съм си взел…

Красивата жена, която придружаваше Розен, попита:

— Някой ще ми обясни ли какво става тук? Какво имаше под колата?

— Чакай малко — рече Розен, ръцете му тършуваха из джобовете на лятното му яке — нямам никакви пари… слънчевите ми очила.

Този човек с брада, къдрава коса и сини мъниста! Нерешителността не подхождаше на характера му, но слабостта му проличаваше.

Тали знаеше какво става, тя се беше вторачила в Дейвис. Мати стоеше зад нея и не можеше да проумее, дали всичко това е действителност или е някакъв сън.

— … Дрехите ми. Трябва нещо да си взема.

— Г-н Розен — каза Дейвис, — забравете за дрехите си. Качвайте се в колата.

— Накъде тръгвате? — попита Тали.

— На юг. Чакай тук, докато ти се обадим.

— Към Беершеба ли?

— Най-малкото. Ако изобщо се измъкнем оттук.

Розен вече беше в колата й затръшваше вратата. Жената беше шашната. Тали изглеждаше спокойна.

— А може би ще стигнем до Ейлат — каза Дейвис. — Може още утре да ти се обадим да дойдеш и да му донесеш дрехи.

— Къде по-точно?

— Не знам. Предполагам в хотел „Лароме“. Хайде, трябва да тръгваме?

Розен се беше навел през Дейвис, за да погледне през прозореца откъм неговата страна.

— Еди, поговори с Тали. Слушай, ще се срещнем, така че бъди там. Нали? — И последните му думи бяха — Еди, не забравяй паспорта ми.

Тали гледаше подир камарото, което напусна паркинга в със звук на свистящи гуми й ревящ двигател зави по улица Давид а Мелех и пое на юг. Тя все още чуваше бученето на колата, която набираше скорост, дори след като беше вече изчезнала от погледа й… а после сивият мерцедес профуча край паркинга, устремен в същата посока.

Три часа, след като бяха излезли от Ерусалим, а сега се намираха някъде сред пустинята Негев, те не изпускаха из очи зеленото камаро — песъчинка, точка на пътя, на четиристотин ярда, или приблизително толкова, пред тях. Рано или късно камарото щеше да се повреди или да му свърши бензинът или пък щеше да се опита да се скрие и тогава те щяха да ги пипнат. Щяха да пипнат Розен и пехотинеца. Сигурно пехотинецът караше.