Елмор Ленард - Преследваният

Валенцуела се беше загледал в пътя — през Теди и Рашад, които седяха отпред, — в магистралата с две платна, която бягаше към безкрайността през равния пустинен пейзаж, безцветен или кафяв, с отсенки на изсветляло мръсно зелено и която като че ли някой бе начертал с линеал. Мъртва земя — Мъртвото море на изток, беше останало някъде назад. Валенцуела местеше поглед от пътя към картата, която лежеше разгърната върху коленете му.

Скоро щяха да ги пипнат.

Имаше само два пътя на юг. Единият следваше йорданската граница, а другият, по който караха, свързваше градовете в пустинята Негев. Осемдесет и пет километра до Беершеба със засадени отстрани млади евкалиптови дървета — в града на два пъти почти бяха задминали камарото, докато се бутаха сред уличното движение, а на много места бяха минали на червено по булеварда, докато излязат близо до арабския пазар. Оставаха двайсет и седем мили до Димона 67 67 Димона — град в пустинята Негев, известен с ядрения си център и с това, че там живеят негри, приели израилтянската религия. и сивият мерцедес продължи на изток покрай калиевите мини, после се върна на магистралата, но неочаквано камарото изчезна и те рязко завиха, осъзнавайки, че то беше поело по някакъв второстепенен път на юг от Димона; най-накрая видяха праха от гумите му, който се стелеше из въздуха по пътя за Мизпех Рамон.

Вече бяха на двеста трийсет и седмия километър на юг от Ерусалим, което правеше около сто четирийсет и пет мили. Според картата на Валенцуела нямаше преки пътища на юг от Мизпех Рамон, нямаше нищо освен Ейлат, израелското пристанище на залива Акаба, На Валенцуела му хареса начина, по който се оформяше работата, но започваше да става нетърпелив.

— Тук някъде ще бъде удобно за нашата задачка — каза Валенцуела.

Рашад се обърна.

— Колата не я бива на паважа. Трудно заобикалям дупките.

— Трябва да се регулира — каза Валенцуела — колко пари има онзи шибаняк, а се е стискал.

— Не, с медалите нещата стояха така — заобяснява Дейвис. — Медалите бяха нещото, за което мислиш чак след това. Не отиваш, за да спечелиш някой, за да се накичиш, освен ако не си мръднал. Във Виетнам обаче имаше хора, които грабеха всичките медали, до които можеха да се докопат. Но там имаше инфлация на медалите. Подофицерите и офицерите от полесражението, които само даваха заповеди, се награждаваха един друг, и човек не можеше да разбере каква е истинската стойност на медала, нали разбираш, освен ако някой не е ранен от граната или нещо такова. Виждаш даден ефрейтор със Сребърна звезда, докато майор, който е извършил същото, получава Почетния медал на Конгреса 68 68 Почетен медал на Конгреса — най-високото военно отличие във Виетнамската война. . Така беше.

Розен седеше полуизвърнат и гледаше през задното стъкло. Нервен беше, развълнуван и бъбрив.

— Мисля, че ни догонват.

— Виждам ги — каза Дейвис. — Добре се движим.

Той беше на около петстотин метра пред мерцедеса, водеше ги и внимаваше да не изгуби пътя.

Пътят беше широк около четири метра, тесни ивици паваж, попукани и с дупки, после ивиците внезапно свършваха и продължаваха в утъпкания чакъл, който се простираше с мили, преди паважът отново да се появи внезапно, малко бетон и телефонни жици, едийственият признак, че някой някога е бил тук. Останалото беше храсталаци и избелели камъни.

Дейвис караше с около шейсет и пет — седемдесет мили в час, стиснал волана с две ръце, за да може да устоява на трептенията му. Не беше лесно. Горещо беше и вятърът много силно свистеше. Резервоарът беше все още пълен до половината. Дейвис се чувстваше добре, погледна в огледалото, после към кафяво-червеникавите планини на изток — бяха с цвета на Марс — и попита Розен дали знае защо Червено море се нарича така, отклонявайки го по този начин от мислите му.

— Защо?

Защото, виждаш ли онези планини и цвета им? Като мръсна мед са. Те се простират чак до Саудитска Арабия и разправят, че отражението им във водата прави морето да изглежда червено.

След няколко мили щяха да стигнат до крайпътен камък и страничен път — не път, по-скоро пътека, която водеше на изток към планините. Нямаше много време. Сети се за нещо.

— Погледни в жабката — каза Дейвис.

Беше забравил, че Тали бе сложила вътре един пистолет, когато тръгнаха от апартамента й — берета парабелум 22-ри калибър. Малък калибър, но иначе оръжието беше ефикасно и зловещо. Розен го беше взел и го изучаваше.