Елмор Ленард - Преследваният

— Такива сме си и двамата, единаци. Но… ще се опознаем. Ще си поживеем.

— След като приключиш с работата си.

В гласа й се долавяше съвсем лек укор.

— Много съжалявам, наистина — каза Розен, — щях да я отложа, ако можех. Налага се обаче да се видя с този човек. Той ми прави много голяма услуга, която никак не е длъжен да прави. Не мога да му кажа, а бе, я почакай, докато се върна от една екскурзия, която съм запланувал. Нали разбираш?

— Не, не разбирам. Нищо не си ми обяснил — възрази Еди, като отново направи една от своите момичешки муцунки.

В момента това му харесваше, но дали щеше все така да му харесва. Докато беше женен, също се случваха подобни неща. Глупави, дребни неща, които накрая бяха започнали да го дразнят. Начинът, по който тя сядаше в стола сякаш беше кацнала — с изправен гръб и с прибрани крака като се опитваше да изглежда сладка. Или пък заплеснатият поглед — смяташе, че така е много чаровна и твърдеше, че вероятно малко е откачила. Но тя не беше откачила. Беше стопроцентово дете на предградията на Детройт и не знаеше какво значи да си откачил. След известно време той вече не можеше да търпи пълна жена, която се опитва да се държи като малко момиче. Еди беше слаба и стройна. На нейната възраст нямаше повече вероятност да напълнее. Свястна беше, само изпробваше въздействието на някои неща върху него, на някои някогашни физиономии. А може би вътрешно всички те все още се чувстваха като момиченца? Той на колко години беше? По дяволите, на около деветнайсет.

— Ако те избягвах — каза Розен, — щях ли да се обаждам в хотелите, в посолството, у вас… да разговарям с дъщеря ти?

— Трябваше ти паспорта, това е.

— Напомняш ми…

— Той е в хотела. Господи, колко е часът?

— Минава седем. Имаш предостатъчно време.

— Предупредиха ни до девет да сме готови. Автобусът тръгва за аерогарата точно в девет и петнайсет.

— Не се притеснявай, ще те закарам до хотела — успокои я Розен и додаде с нежен глас: — Хайде, Еди, стига сме приказвали.

Той започна да я целува по рамото.

Тя се обърна, притисна тялото си до неговото и каза:

— Паспорта си искаше само, нали? — но този път и нейният глас беше мек и приглушен.

— Ако исках само това — отвърна й Розен, — когато се обадих в „Дан“, направо щях да оставя съобщение да го предадеш на рецепцията, а аз после щях да мина да го взема. Вместо това помолих ги да ми се обадиш, не беше ли така?

— Изобщо не исках да те виждам повече — каза Еди. — Върнах се в Натания, взех такси…

— Знам, трябваше да ти оставя съобщение — опитваше се да я успокои той, — но мислех, че веднага ще се върна… само че нещата се усложниха.

Бяха разнищвали вече тази тема. Въпреки това Розен беше търпелив; закъде да бърза, нямаше нищо предвид за следващия час и половина.

— Представа нямаш как очаквах — рече Еди — да пътуваме заедно, да видя Израел с теб.

— Имам представа — отвърна Розен — и аз го очаквах. И ще го направим, обещавам ти.

Предишната вечер, след като пехотинецът си бе тръгнал, Розен бе отишъл в бара при Силва да пийне едно питие преди лягане и както се беше извърнал на стола, готов да си тръгва, я видя — седеше заедно с още три жени и се беше втренчила в него.

Въпреки цялото му въодушевление, първата част съвсем не беше лесна, той се радваше, че я вижда, изтича и я целуна, усмихваше се, докато тя го представяше на жените от групата „Адаса Холидей“, но направо трябваше да преодолее каменната й физиономия и да я насили, за да го придружи до градината… да поприказват, да си изяснят някои неща. Трудно беше. Жените можеха да бъдат много упорити и тогава човек трябваше да ги убеждава, за да направят нещо, което и те самите искаха. Обикновено е много неприятно, но снощното усилие си заслужаваше. Паспортът му беше в стаята й в „Хилтън“. Тя беше с него и той знаеше, че ще си получи паспорта. После я разведе из апартамента си, неговият дом далеч от дома, и поръча шампанско и две кутии цигари „Уинстън“. Много му харесваше да се люби с нея. С нея можеше да се държи естествено и беше много приятно. Когато й го каза, Еди му довери, че се чувства по същия начин; усещала се непринудено и по незнайна причина никак не стеснявала, нямала никакви задръжки. Ето това е — бе казал Розен. Те бяха предназначени един за друг и нищо нямаше да ги раздели. Освен няколкото дена, в които трябваше да свърши някои работи. Групата й щеше да отлети на юг до Ейлат, за да видят колоните на Соломон и Червено море. Добре, щяха да се срещнат в хотел „Лароме“. Ако нещо му попречеше и не можеше да дойде, щеше да й се обади. Но със сигурност щяха да се срещнат някъде към края на екскурзията й и щяха да решат за по-нататък.