Елмор Ленард - Преследваният

— Защо му е съобщил за паспорта си?

— Не знам, — рече Тали — това беше само едно от нещата. Дочувах как г-н Розен говори на висок глас на г-н Банди, а след това г-н Банди му отговаряше също на висок глас. После г-н Банди ме разпитва разни работи за г-н Розен, къде живее, къде си прекарва времето. Потърсих Мати, но той беше изчезнал.

Мати беше изчезнал, сивият Мерцедес — също.

Беше нервна, разпитваше го за г-н Розен, докато я караше с камарото на Реймънд Гарсия към апартамента й в квартал Амедина. Трябваше да си вземе някои дрехи. Започна да се успокоява, чак когато си направиха кафе и подеха тих разговор на терасата. Дейвис я увери, че г-н Розен е добре, разправи й подробности за срещата си с г-н Розен и какво се бе случило, каза й къде е той сега, но не и каза какво възнамеряваха да правят. Самият Дейвис не беше съвсем наясно. В главата му се оформяше една идея. Вече си представяше ситуацията овладяна, надяваше се, че ще може да насочи нещата натам. Но все пак още не беше сигурен в Розен и доколко можеше да разчита на него. Странно беше да се вълнуваш заради проблемите на друг човек, като че ли са твои.

Той усещаше тъмнината, която се простираше отвъд балкона на петия етаж, тъмното небе и тънещите в мрак очертания на сградите. Единствената светлина идваше от уличните лампи долу, които се нижеха край лентата на булеварда. Усещаше също и момичето и още нещо, едно особено чувство — искаше му се да я прегърне и да докосне лицето й. Не беше сигурен, че това е само симпатия.

— Ти и г-н Розен изглежда добре се погаждате?

— Да, много ми харесва, че работя за него — каза Тали. — Чувствам се някак другояче, когато не е тук. Липсва ми. Той е много добър човек.

— Като баща ли ти липсва?

— Да, в известен смисъл. Но отношенията ни са по-различни. По-забавен е от баща.

— В какво отношение е по-забавен?

Усети, че си пъха носа в чужди работи.

— Забавен е, защото разправя разни смешни неща. Прави се на сериозен, но знаеш, че се майтапи. Разбираш ли?

Разбираше. Беше забелязал нещо такова, но все още не бе успял да види изцяло забавния г-н Розен. Може би и никога нямаше да го види.

Дейвид зави на север, вече извън Тел Авив, и пое през пустите улици към блока на пехотинците. Тали остана да чака в колата. — Дейвис не изключи двигателя, а се втурна в блока и се качи до стаята си. Не си направи труда да светва. Направо бръкна в едно чекмедже и извади кобура си, в който се беше сгушил автоматичният колт 38-ми калибър. Измъкна и кутия с муниции. После се промъкна по коридора до стаята на Уилард Мимс — пехотинеца от първа дивизия — до чекмеджето във вградения гардероб и беше вече почти на прага да се измъкне, когато Уилард отвори очи и го спипа.

— Кой е там?

— Аз съм, Уилард. Не исках да те будя.

— Какво взе?

— Исках да взема на заем две мини. После ще ти се отплатя.

— Ще ми се отплатиш ли? Как така, бе? Аз си ги донесох от Да Нанг.

— Уилард случайно да имаш гранати?

— Боже мой… — Уилард отметна завивката си.

— Ей, забрави. Имай ми доверие, приятел.

Той изтича по стълбите, изскочи навън и отпраши с колата, преди даже Уилард да бе успял да спусне краката си на пода.

Тали се обърна да види какво бе хвърлил на задната седалка: пистолет в кобур и две тежки метални парчета, които бяха дебели около инч и имаха големината и формата на огънат регистрационен номер на кола. Помисли си, че знае какво е, но не беше сигурна.

— Това експлозиви ли са? — учуди се Тали.

— Мини. Готови за употреба.

— И ги държите в блока си?

— Не официално — отвържа Дейвис. — Едно от момчетата, Уилард, си пази няколко в гардероба. Мисля, че е малко откачил. — Двамата замълчаха, но след кратка пауза, той добави. — Радвам се все пак, че е на наша страна.

Те пристигнаха в Ерусалим със синия мерцедес на Розен. Рашад седеше отпред с приятеля си Мати, който караше; Валенцуела и Теди Кас бяха отзад. Валенцуела беше отворил картата си; автоматите узи, беретите и пластичните експлозиви „Ц4“ се намираха в багажника. Идеята дойде от Рашад — защо трябваше да харчат по хиляда долара на седмица за кола, когато Мати имаше ключовете от мерцедеса на Розен. „Да вкараме Мати в отбора, заедно с мерцедеса.“ Те всички се усмихнаха при мисълта да използват колата на Розен Надяваха се, че Розен все пак ще има време, за да го разбере.

В седем сутринта прехвърлиха билото и като излязоха от планинския път, спуснаха се към града. Улицата се стесняваше и лъкатушеше, сгради от розовокафяв ерусалимски камък се издигаха от двете й страни. Минаха през старата част, в далечината се забелязваха модерните високи здания, които изглеждаха много бели в светлината на утринното слънце. Валенцуела гледаше ту към сините пътепоказатели върху сградите, ту в картата си; после завиха, минаха покрай Обединения еврейски колеж и стигнаха до „Кинг Дейвид“.