Елмор Ленард - Преследваният

Беше си занесъл уиски в потъналата в пари баня и отпиваше по малко, докато се бръснеше гол пред огледалото на стената и чакаше да изсъхне. Трябваше да добие малко тен. Да свали и около дванайсетина килограма, най-вече от корема, където можеше да хване излишества с пълни шепи. Винаги си е бил малко пълен. Но на трийсет и осем години, казваше си той, не беше в по-лоша форма от половината в спортния клуб „Саутфийлд“. Ако си по-слаб обаче или си глътнеш корема, оная ти работа изглежда по-дълга. Чудеше се дали Розен спи с момичето. Чудеше се дали то беше модерно мислещо момиче по отношение на секса. Така че да не се налага да минаваш през куп глупости и да губиш време. Проклетата отпадналост след полета. Щеше да си легне. Тя щеше да влезе. Той щеше да й каже от леглото: „Сигурно си изморена от цялото това тичане насам-натам. Защо не си легнеш да си починеш?“

Мел излезе гол от банята.

Двама, които той никога преди не бе виждал, седяха в креслата до прозорците, всеки с питие в ръка а по-възрастният пушеше. По-младият, който носеше дълга коса, се беше ухилил.

— Боже мой, мисля, че някой е сбъркал стаите, а? Какво е това?

Стоеше гол, но не се намираше в спортния клуб където щеше да е нормално, а в хотелска стая. Искаше му се да изглежда спокоен, но същевременно му се искаше и да се закрие.

— Не, не сме сбъркали стаите — рече по-възрастният, — дойдохме ти на посещение.

— На посещение ли? Влизате ей така, а аз даже не ви познавам.

Той се оглеждаше наоколо за някаква дреха. Онези, които бе свалил, лежаха на пода до отворения му куфар.

— Познаваш ме — каза по-възрастният. Последва пауза и в това време Мел се наведе над куфара вирнал белия си задник към неканените гости. — Джийн Валенцуела, Мел.

Мел Банди подскочи все едно, че името го бе жилнало и побърза да си обуе панталона.

— Беше преди три години — продължи Валенцуела — ?

Мел се обърна, закопча се и като се насили да се овладее, успя да се усмихне.

— Бях във Федералния съд на Детройт. С Хари Манза.

— Да, разбира се, чувал съм името ти — каза Мел, — но не мисля, че сме се срещали преди.

— Не сме, доколкото си спомням твоят приятел беше, наел друг да го представлява пред Върховния съд — рече Валенцуела, — но ти работиш за него като юрисконсулт. Нали така?

Човекът се държеше добре, говореше спокойно. Знаеше всичко за Мел, Мел чувстваше това и се надяваше, че човекът ще продължи да бъде любезен. Надяваше се още, че има усет и разбира кога му се говори истината. Никога не си беше представял, че може да се озове сам и в подобно положение на осмия етаж в някакъв хотел. Не искаше да изглежда нервен. Искаше спокойно да стигнат до главния въпрос, да им покаже, че не крие нищо. За щастие, в момента нямаше какво да крие. Нямаше отговор на онова, което те щяха да го попитат. Но те трябваше да разберат, че той казва истината.

Чудеше се дали да седне или да продължава да стои прав. Върху шкафчето, до бутилката уиски и леда, имаше още една чаша. Приготви си питие, докато казваше на Джийн Валенцуела, че наистина през последните няколко години той се е занимавал с повечето правни въпроси на фирмата.

— Причината да сте тук обаче е — рече Мел, след като отпи голяма глътка уиски и се поотпусна, — че сте видели във вестника снимката от пожара. Щом аз съм я видял, предполагам, че и вие сте я видели. Затова няма смисъл да го увъртаме, нали? Вие смятате, че след като съм тук и съм неговият адвокат във фирмата, съм във връзка с него. За съжаление, господа, абсолютната Божа истина е, че нямам представа къде се намира той.

Ето така. Все едно, че направи признание, без нищо да е казал. Мел занесе питието си до леглото и приседна на ръба му.

Валенцуела отпи от уискито си и попита:

— Свещения град ли си дошъл да видиш, Мел? Да видиш Стената на плача 35 35 Стената на плача — свещена за евреите стена в стария Ерусалим. Според легендата, молитва, написана на специален лист бива чута, ако листът се постави, навит на руло, в някоя от дупките й. ?

— Не, не. Тук съм по работа. Поне такова беше намерението ми. Не се опитвам да те убедя, че съм турист. Но не знам и къде е той и не мога да се свържа с него. Така че, кой знае — вероятно ще си ходя след няколко дена.

— Освен, ако той не се обади.

— Възможно е.

— Аз мисля, че вече си се свързал с него — отсече Валенцуела, — иначе нямаше да си тук.

— Не, кълна се, че не съм.

— Искам да кажа, че си влязъл във връзка, след като една кола за малко не го сгази. Преди колко време беше това? Преди четири дена?