Елмор Ленард - Преследваният

След малко пехотинецът рече:

— Аз съм: Долу съм, във фоайето.

— Да, това си ти, мислеше си Рашад. Но кой всъщност си ти?

Той изчака, докато пехотинецът застана пред асансьорите, после отиде до същия вътрешен телефон и набра 518.

Вдигна Теди Кас. Рашад каза:

— Някакъв войник се качи в стаята им. Носеше малка чанта и пакет.

Теди Кас го накара да почака. Когато се върна, му съобщи:

— Вал Бареди да си отваряш очите. Когато онзи слезе, проследи го. Разбра ли?

— Стига да успея да запомня всичко това — отвърна Рашад.

Все едно, че някой се пренасяше — всичките мебели бяха изкарани в коридора на осмия етаж. Вратите на стаи 823 и 824 зееха отворени. Дейвис се отдръпна, за да минат двама от служителите на хотела, които тъкмо излизаха през вратата, мъкнейки части от легло. Зърна Тали в 823-а и когато коридорът се освободи, влезе вътре. Тя му се усмихна, като й подаде пакета, обвит в кафява хартия, с неговото име и адрес отгоре.

— Какво става тук?

Тя уморено сви рамене.

— Не знам. Той иска да се отворело повече място.

— Кой той?

— Г-н Банди, нали ви казах, адвокатът, който пристигна от Щатите. Вътре е — тя кимна към отворената врата, свързваща двете стаи.

В този момент Дейвис чу глас:

— Донесохте ли дивана? Казах, че искам диван. Ще го сложите там до стената… Хей, и още един стол, като този тук. И хладилника. Би трябвало да имам хладилник? ТАЛИ!

— Още малко и ще получи инфаркт — рече Дейвис.

— Надявам се — отвърна Тали.

Мел се показа в коридора. Беше-по чорапи. Сребристоеивата му вратовръзка беше разхлабена, изглеждаше смачкан и на път да се разпадне.

— Какво по дяволите, правиш?

— Опитвам се да не преча — рече Тали. — Г-н Банди, това е сержант Дейвис.

Мел само му хвърли бърз поглед и кимна, заинтригуван от пакета.

— Значи това е?

Той взе пакета от ръцете на Тали, влезе вътре и като мина покрай леглата, отиде при масичката за кафе до прозорците.

— Дай ми нож или каквото и да е за рязане и предложи на сержанта нещо за пиене. Сержант, какво ще обичаш?

— Няма значение. Каквото и да е.

Мел правеше гримаси, докато дърпаше връвта, с която беше завързан пакета.

— Тали!

— Тук съм.

— Обади ли се на „обслужване по стаите“?

— Ще дойдат след малко. Искате ли още нещо?

— Проклета връв, виж дали някой от онези няма нещо за рязане.

Тали тръгна, но Дейвис я спря. Извади сгъваем нож от джоба на панталоните си, отвори го, докато отиваше към Мел, и сряза връвта.

— Остави — извика Мел на Тали.

Дейвис й хвърли поглед, а тя отново сви рамене.

Видяха как Мел смъкна хартията от леката метална кутия, после я положи на скута си, отвори я и започна да вади пачките щатски долари — бяха двайсет и той ги подреди в две купчинки.

— Виждал ли си някога толкова много пари? — обърна се той към Дейвис.

— Даже и повече — отговори Дейвис.

— Къде?

— В Парис айлънд. В деня на заплатите.

— Това не се брои — рече Мел, като гледаше доларите. — Според тебе колко има тук.

— Не знам. Тали каза, че предишните пъти са били по сто хиляди. Но тези изглеждат повече.

— Колко повече?

— Вероятно двеста хиляди.

— Точно така — каза Мел. Тали се намръщи:

— Защо са повече този път?

Но Мел не и обърна внимание:

— Не изглеждат толкова много, нали? Но тук има само стодоларови банкноти. Питал ли си се някога, къде отива всичко това?

— Ни най-малко — отвърна Дейвис.

Губеше си времето, а и позволяваше на адвоката да се гаври с него, като се правеше на велик. Дейвис каза на Тали:

— Бихте ли ми дали парите? Трябва да си тръгвам.

— Да, момент само да си взема портмонето. — Тали мина в съседната стая.

Мел продължаваше да го гледа.

— Къде ще ходиш?

— Имам малко отпуск — рече Дейвис — и тъй като скоро ще се уволнявам, реших да си го взема.

— Откога си в армията?

— От шестнайсет години.

— Боже мой! — възкликна Мел.

— И аз така мисля — рече Дейвис.

Щяха да му платят и той щеше да си тръгне, така че нямаше нищо против да побъбрят малко. Човекът го попита къде ще ходи и дали ще е някъде наблизо. Дейвис отбеляза, че страната не е кой знае колко голяма. Можеше да се каже, че където и да отидеш, все си наблизо. Тали влезе с портмонето и му подаде една израелска хилядарка.

— Бих искал да спомена — додаде Дейвис, — че един мой приятел, сержант Реймънд Гарсия, от когото ще взема кола назаем, е подофицер и отговаря за охраната на консулството в Ерусалим. Мисля, че сигурно ще се съгласи да ме замести, да получава пакета. Единственият проблем е, че той е в Ерусалим. Не знам, дали това ще има някакво значение за вас.